ЖАЖДА

— Не съм искал да те будя, Аурура. Говоря с Хари.

После гласът на Ингри:

— От какво се стресна, миличка? Кошмар ли сънува? Ела, ще дойда да те завия. Или ще си сварим чай.

Чу се тътрене на пантофи.

— Докъде бяхме стигнали? — попита Столе Ауне.

— До капана за маймуни.

— Да. Чел ли си романа на Робърт Пърсиг „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“?

— Не. Само знам, че заглавието е малко подвеждащо, защото книгата няма кой знае каква връзка с мотоциклетите.

— Точно така. Това е главно философска книга, разглежда се противоборството между интелекта и чувствата. И въпросният капан за маймуни илюстрира това противоборство. Изработва се съвсем просто. Пробиваш дупка в кокосов орех, голяма колкото маймуна да си провре ръката. Напълваш ореха с храна и го завързваш за кол. После се скриваш и чакаш. Маймуната надушва изкушението, идва, пъха ръка в дупката, хваща храната и в този момент ти се втурваш към нея. Маймуната понечва да побегне, но открива, че не може да си измъкне ръката, без да пусне храната. И тук идва най-интересното. От маймуната се очаква да прояви достатъчно интелект и да осъзнае, че ако я заловят, така или иначе няма да може да изяде храната. Противно на очакванията обаче тя не пуска. Инстинктът, гладът, апетитът надделяват над разума. И маймуната пада в капана на собствената си лакомия. Проверено е многократно. И така, заедно със съдържателя на бара организирахме голяма викторина и поканихме всички студенти по психология. Имаше голям наплив от желаещи да участват и много адреналин. След като със съдържателя прегледахме отговорите на участниците, обявих, че двама са изкарали еднакъв резултат — Смит и Улавсен. Според регламента, продължих, победителят ще се излъчи в пряк двубой между двамата претенденти — бъдещи психолози. Ще изпробваме способностите им на ходещи детектори на лъжата. Експериментът се състоеше в следното: младо момиче — служителка в бара, щеше да влезе в ролята на изследвано лице. Целта беше съперниците да разкрият възможно повече цифри от шифъра на сейфа. Улавсен и Смит седнаха срещу момичето. За всяка поредна цифра от кода аз щях да изреждам пред момичето цифрите от нула до девет в произволен ред. To трябваше да отговаря неизменно с „не“, а Смит и Улавсен — на базата на езика на тялото й, големината на зениците, евентуални признаци за ускорен пулс, промяна в тембъра, потене, неволеви движения с очите, изобщо всички външни прояви, които за всеки амбициозен психолог е въпрос на чест да изтълкува правилно — да установят истината. С победата щеше да се окичи позналият по-голям брой цифри. И така, претендентите седяха и силно съсредоточени, си водеха бележки, докато аз четях на изследваното лице четирийсетте цифри. Залогът беше голям: титлата подгласник на най-интелигентния психолог в университета.

— Да, защото всички са били наясно, че най-интелигентният…

— … не може да участва в надпреварата, понеже провежда експеримента. След като приключих, ми подадоха двата листа с предположенията си. Смит бе посочил вярната комбинация. Небивало ликуване в залата! Беше наистина впечатляващо. Дори — може да се каже — подозрително впечатляващо. Халстайн Смит, разбира се, има по-висок интелект от средностатистическа маймуна, допускам да се е досещал каква е целта на цялото начинание. И въпреки това не можа да се откаже от победата. Просто не се сдържа! Вероятно защото по онова време Халстайн Смит беше комплексиран, беден, пъпчив млад мъж, на когото не му вървеше с жените. На него впрочем не му вървеше с нищо. Накратко, човек, комуто една такава победа беше нужна повече, отколкото на всеки друг. Или пък си даваше сметка, че макар да е възможно да го заподозрем в кражбата на парите от сейфа, не можем да докажем нищо. Защото нямаше как да отхвърлим изцяло вероятността правилният му отговор да е резултат от качествата му на фантастичен познавач на човешката природа и умел интерпретатор на множеството сигнали на тялото. Но…

— Мхм.

— Какво?

— Нищо.

— Хайде де,

— Момичето… Не е знаело шифъра, нали?

— Дори не работеше в бара — разсмя се Столе.

— Откъде беше толкова сигурен, че Смит ще се хване в капана ти?

— Защото съм уникален познавач на човешката природа и прочее. Въпросът е ти какво мислиш сега, след като разбра, че избраникът ти за твоя екип има минало на крадец.

— За каква сума говорим?

— Ако не ме лъже паметта, две хиляди крони.

— Не е много. Пък и ти спомена, че само част от парите в сейфа са липсвали, следователно Халстайн не е обрал сейфа до шушка.

— Вероятно се е въздържал, защото се е надявал да не забележим намалялата сума.

— Но по-късно се е изяснило, че е взел само колкото са му трябвали, за да се присъедини към екскурзията до Виена.

— Най-учтиво го помолиха да напусне специалността и в замяна обещаха да не сигнализират в полицията. И той записа психология в Литва.

— След зрелищното разобличаване е заминал в изгнание, заклеймен с прозвището Маймуната.

— Той се върна, повиши си квалификацията, получи лиценз за практикуващ психолог. Стъпи си на краката.

— Приспиваш съвестта си, а?