ЖАЖДА

Ракел прикова поглед в затворената врата на спалнята.

Стъпките приближаваха.

Вратата се открехна.

Едър тъмен силует изпълни отвора.

И в този миг Ракел си спомни какво й се бе присмяло. Грее пълна луна, той е прикован към леглото, чаршафът е раздран на парчета. Гърчи се от болка, ожесточено дърпа веригите, вие към нощното небе като ранен и накрая разкъсва собствената си кожа. Изпод нея лъсва другото му аз. Върколак с хищни нокти и зъби и с леденосия налудничав поглед, освирепял за плячка и кръв.

— Хари? — прошепна тя.

— Събудих ли те? — гласът му си беше обичайният: плътен, спокоен.

— Сънувах те.

Той пристъпи плавно в стаята, без да включва осветлението. Разкопча си колана и си изхлузи тениската през главата.

— Мен ли? Не си губи времето да ме сънуваш. Твой съм си.

— Къде беше?

— На бар.

Необичайният ритъм на стъпките.

— Пи ли нещо?

Той се вмъкна под завивката до нея.

— Да, пих. А ти си си легнала рано.

Тя затаи дъх.

— Какво си пил? И колко?

— Две чаши. Турско кафе.

— Хари! — тя го цапна с възглавницата.

— Извинявай — разсмя се той. — Известно ли ти е, че турското кафе не бива да кипва? А в Истанбул има три футболни гранда, от цял век се ненавиждат, но са забравили защо. Помнят само, че е човешко да изпитваш омраза към някой, който те мрази.

Ракел се сгуши в него и обгърна гърдите му с ръка.

— Всичко това е ново за мен.

— Знам колко обичаш да обогатяваш общата си култура.

— Какво ли щях да правя без теб.

— Не ми каза защо си си легнала толкова рано.

— Ти не ме попита, само го констатира.

— Сега те питам.

— Бях страшно скапана. Утре сутринта преди работа имам час в Юлеволската болница.

— Защо не си ми споменала, че пак ще ходиш на преглед?

— Днес лично доктор Стефенс се обади да ме извика

— Сигурна ли си, че е медицински преглед, а не само претекст?

Ракел се засмя тихо, обърна му гръб и се намести в прегръдката му.

— А ти сигурен ли си, че не се преструваш на ревнив само за да ми доставиш удоволствие?

Той я гризна леко по тила. Ракел затвори очи с надеждата страстта да надвие главоболието, онази сладостна, обезболяваща сласт. Но тя не се появи. Хари навярно го усети, защото продължи да лежи неподвижно и просто да я държи в обятията си. Дишаше равномерно и дълбоко, ала Ракел знаеше, че той не спи. Че духом е другаде. При любовницата си.

Мона До тренираше. Заради увредената тазобедрена става журналистката представляваше комична гледка на бягащата пътека и затова се качваше на нея само когато в залата нямаше никого. След усилена тренировка обичаше да потича няколко километра, да усети как от мускулите й се отделя млечна киселина, докато тя гледа притъмнелия парк „Фрогнер“. „Рубинус“, пауър-поп банда от седемдесетте, автор на парче към „Отмъщението на аутсайдерите“, любимия й филм като малка, пееха горчиво-сладки поп парчета в слушалките й, свързани към телефона. Обаждане прекъсна песента.

Подсъзнателно го беше очаквала.

Не че искаше убиецът пак да е посегнал. Тя не боравеше с желания, а препредаваше случващото се. Или поне се опитваше да убеди себе си, че е така.

На екрана се изписа „непознат номер“. Значи не звъняха от редакцията. Мона се подвоуми. При такива зрелищни убийства често й досаждаха какви ли не откачалки, но любопитството й надделя и тя прие разговора.

— Добър вечер, Мона — мъжки глас. — Май сме сами.

Машинално се огледа. Момичето на рецепцията се беше вглъбило в телефона си.

— Какво имаш предвид?

— Целият фитнес център е твой. Целият парк „Фрогнер“ — мой. Всъщност дори имам чувството, че целият град е само наш, Мона. Ти съставяш изключително информативни статии, а аз съм главно действащо лице в тях.

Тя погледна пулсомера на китката си. Беше отчел леко ускорение на сърдечния ритъм. Всички нейни приятели знаеха, че вечерно време тя тренира тук и от залата й се открива панорамен изглед към парка. Не за пръв път се опитваха да я изгъбаркат. Нямаше да е и за последен.

— Не знам нито кой си, нито какво искаш. Давам ти десет секунди да ме убедиш да не затварям.

— Не съм съвсем доволен от медийното отразяване. Част от детайлите по произведенията ми явно са ви убягнали. Предлагам ти среща, за да ти разтълкувам какво се опитвам да ви покажа. И да анонсирам какво предстои в близко бъдеще.

Пулсът й се покачи.

— Звучи примамливо, признавам. Само дето на теб едва ли ти се иска да те закопчаят, а на мен определено не ми се ще да ме нахапят.

— В Кристиансан, на контейнерното пристанище до остров Ормьоя, има стара, изоставена клетка от зоологическата градина. Няма ключалка. Вземи катинар, влез и се заключи вътре. Ще дойда и ще говорим, разделени от решетките. Така хем аз ще те държа под око, хем ти ще си в безопасност. Ако искаш, вземи си и оръжие за самозащита.

— Например, харпун?

— Защо харпун?

— Понеже ще си играем на бялата акула и водолаза в клетка.

— Не ме приемаш сериозно.

— На мое място ти би ли приел сериозно такова обаждане?

— На твое място, преди да реша да приема ли предложението, щях да поискам информация за убийствата, с която само извършителят разполага, за да се уверя, че говоря именно с него.

— Давай, убеди ме, че ти си убиецът.