Жертвата

— Някой трябва да ми обясни какво става тук, Мей — казах аз. — Не Рики. Искам някой да ми обясни всичко.

— Добре — отвърна тя. — Мисля, че наистина се налага.

Така се озовах пред компютърния терминал в една от стаичките. До мен седеше инженерът на проекта Дейвид Брукс. Докато говореше, Дейвид постоянно си оправяше дрехите — приглаждаше вратовръзката си, изпъваше маншетите си, подръпваше яката си. После вдигаше глезен върху коляното си, придърпваше нагоре чорапа си и продължаваше с другия. Прокарваше длани по раменете си и изтупваше въображаемия прах. И така до безкрай. Правеше го несъзнателно, разбира се, и както ме болеше главата, движенията му ме дразнеха. Но не им обръщах внимание. Защото с всяка нова информация на Дейвид главоболието ми се усилваше още повече.

За разлика от Рики, Дейвид имаше извънредно организиран ум и ми разказа всичко от самото начало. „Займос“ сключили договор за създаване на рояк от микророботи, който да функционира като летяща камера. Частиците били успешно произведени и работели на закрито. Ала когато провели изпитания на открито, се оказало, че им липсва подвижност при вятър. Опитният рояк бил отвян. Това се случило преди шест седмици.

— Правихте ли изпитания с други рояци? — попитах аз.

— Да, многократно. През следващите четири седмици.

— И нито един ли не беше стабилен?

— Нито един.

— Значи вятърът е отвял всички тези рояци и те са изчезнали, така ли?

— Да.

— Което означава, че рояците бегълци, които виждаме сега, нямат нищо общо с ония опитни рояци.

— Точно така.

— Те са резултат от замърсяването.

Дейвид бързо запримигва.

— Какво замърсяване?

— Двайсет и петте килограма отпадъци, които сте изхвърлили заради липсващия филтър.

— Кой ти каза, че са двайсет и пет килограма?

— Рики.

— О, не, Джак. Ние изхвърляхме отпадъци дни наред. Трябва да са пет-шестстотин кила замърсители — бактерии, молекули и асемблери.

Значи Рики пак бе подценил положението. Но не разбирах защо си е направил труда да ме лъже. В края на краищата това беше просто грешка. И както ми бе казал той, грешката бяха допуснали строителите.

— Добре. И кога видяхте първия от тия пустинни рояци? — попитах аз.

— Преди две седмици — отвърна Дейвид, кимна и приглади вратовръзката си.

Обясни ми, че отначало роякът бил толкова дезорганизиран, че когато се появил, го помислили за облак пустинни насекоми, комари или нещо подобно.

— Известно време обикаляше около лабораторната сграда и после изчезна. Не му обърнахме внимание.

Роякът се появил пак след два дни, каза Дейвид, и вече бил много по-добре организиран.

— Проявяваше типично поведение за рояк, онова въртеливо движение на облака, което видя и ти. Стана ни ясно, че това са нашите молекули.

— И какво стана после?

— Роякът се въртеше в пустинята близо до сградата като предишния път. Идваше и си отиваше. През следващите няколко дни се опитахме да го контролираме с радиосигнали, но не успяхме. И накрая — след около седмица — установихме, че нито една от колите ни не работи. — Той замълча за миг. — Отидохме да погледнем и открихме, че нито един бордови компютър не работи. В последно време във всички автомобили са вградени микропроцесори. Те контролират всичко, от впръскването на горивото до заключването на вратите.

— И сега ли не работят компютрите?

— Да. Всъщност самите процесорни чипове са си наред. Обаче чиповете на паметта са ерозирали. Буквално са се превърнали в прах.

Мама му стара!

— Открихте ли причината?

— Естествено. Не беше голяма загадка, Джак. Ерозията проявяваше типичните признаци на гамаасемблерите. Това говори ли ти нещо? Не? Ами, в производството ни участват девет вида асемблери, всеки с различна функция. Гамаасемблерите разграждат въглеродна материя на силикатни пластове. Всъщност режат на наноравнище — отсичат парчета въглероден субстрат.

— Значи тези асемблери са нарязали чиповете на паметта.

— Да, точно така, но… — Дейвид се поколеба. Държеше се така, като че ли не схващам смисъла на думите му. Подръпна маншетите си и приглади яката си. — Трябва да имаш предвид, че тези асемблери могат да работят на стайна температура. Ако не друго, пустинната жега е още по-благоприятна за тях. Колкото е по-горещо, толкова повече се увеличава ефективността им.

Отначало не разбрах какво иска да каже. Какво общо имаше пустинната жега с чиповете на паметта? И внезапно ме осени.

— Мамка му! — ахнах аз.

Той кимна.

— Да.

Дейвид искаше да каже, че в пустинята е била изхвърлена смес от компоненти и че тези компоненти — предназначени да се самосглобяват в производствената структура — се самосглобяват и във външния свят. Че сглобяването може да се извършва самостоятелно в пустинята. И очевидно ставаше точно това.

Едно по едно изброих тези заключения, за да се уверя, че съм го разбрал правилно.

— Първичното сглобяване започва с бактериите. Те са проектирани така, че да ядат всичко, дори боклук, така че все си намират нещо в пустинята.

— Точно така.