Жертвата

Сведох очи към тялото си, ала не виждах почти нищо. Кожата ми изглеждаше черна. Бях покрит с прах. Всичко ме болеше. Ризата ми също бе почерняла от прах. Пръските ме опариха и затворих клепачи. После се включиха въздушните струи. Видях, че прахът отлита от ризата ми. Зрението ми се проясни, но все още не можех да дишам. Ризата се изплъзна от пръстите ми и се прилепи към решетката в краката ми. Наведох се да я вдигна. Тялото ми се разтрепери. Чувах само рева на въздушните струи.

Догади ми се. Коленете ми се подгънаха. Облегнах се на стената.

Погледнах Мей и Рики през втората стъклена врата. Сториха ми се много далеч и продължаваха да се отдалечават. Скоро вече не мислех за тях. Знаех, че умирам. Очите ми се затвориха, паднах на земята и ревът на въздушните струи заглъхна. Възцари се студена, пълна тишина.

Шести ден, 11:12

— Не мърдай.

Нещо леденостудено течеше във вените ми. Потръпнах.

— Не мърдай, Джак. Още съвсем мъничко.

Нещо студено, студена течност пълзеше нагоре по ръката ми. Отворих очи. Светлината бе точно над мен, ослепителна, яркозеленикава. Потръпнах. Болеше ме цялото тяло. Чувствах се като пребит. Лежах по гръб на черната маса в лабораторията. Примижах и видях Мей наведена над лявата ми ръка. Беше ми поставила интравенозна система.

— Какво става?

— Моля те, Джак. Не мърдай. Правила съм го само на лабораторни животни.

— Много успокояващо. — Повдигнах глава, за да видя какво прави. Слепоочията ми запулсираха. Изпъшках и се отпуснах.

— Зле ли си? — попита тя.

— Ужасно.

— Виждам. Наложи се да ти направя три инжекции.

— Какви?

— Изпадна в алергичен шок, Джак. Гърлото ти почти се беше затворило.

— Алергичен шок — повторих аз.

— Много тежък.

— От рояка ли?

Тя се поколеба за миг.

— Разбира се.

— Наночастиците могат ли да предизвикат такава алергична реакция?

— Определено.

— Но ти не смяташ така.

— Не, не смятам. Според мен наночастиците са антигенно инертни. Мисля, че си реагирал на бактериален токсин.

— Бактериален токсин. — Пулсиращото ми главоболие прииждаше на вълни. Поех си дъх и бавно издишах. Опитах се да смеля думите й. Мозъкът ми зацепваше бавно. — Бактериален токсин.

— Точно така.

— Токсин от Ешерихия коли ли? Това ли искаш да кажеш?

— Да. Най-вероятно протеолитен токсин.

— И откъде се е взел този токсин?

— От рояка — отвърна тя.

В това нямаше никаква логика. Според Рики бактериите Е. coli се използваха само за производство на първични молекули.

— Но бактериите не могат да присъстват в самия рояк — казах аз.

— Не знам, Джак. Струва ми се, че е възможно.

Защо толкова се колебаеше? Това не бе в нейния стил. Обикновено Мей беше прецизна и категорична.

— Е, все някой трябва да знае. Нали роякът е бил проектиран. Присъствието на бактерии или е предвидено, или не е.

Чух я да въздиша, като че ли просто не мога да разбера. Но какво не можех да разбера?

— Запазихте ли частиците, изсмукани в херметичната камера?

— Не. Всичко беше изгорено.

— Разумно ли е…

— Това е вградено в системата, Джак. Предпазна мярка. Не можем да я отменим.

— Ясно. — Сега бе мой ред да въздъхна. Значи не можехме да анализираме агентите от рояка. Понечих да се надигна, ала тя сложи длан на гърдите ми и ме спря.

— Не бързай, Джак.

Имаше право, защото от сядането главоболието ми се усили. Спуснах крака на пода.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Дванайсет минути.

— Чувствам се като пребит. — Ребрата ме боляха при всяко вдишване.

— Дишането ти беше затруднено.

— И още не се е възстановило. — Пресегнах се за носна кърпичка и си издухах носа. Излезе много черна материя, смесена с кръв и пустинен прах. Трябваше да се издухам четири-пет пъти, за да си прочистя носа. Смачках кърпичката и понечих да я изхвърля. Мей протегна ръка.

— Аз ще я взема.

— Не, няма нужда…

— Дай ми я, Джак.

Тя взе кърпичката, пъхна я в найлоново пликче и го запечата. Тогава осъзнах колко бавно работи умът ми. Естествено че кърпичката съдържаше частиците, които трябваше да се изследват. Затворих очи, дълбоко си поех дъх и изчаках пулсирането в главата ми да поотслабне. Когато отново вдигнах клепачи, блясъкът в стаята не бе толкова остър. Стори ми се почти нормален.

— Между другото, току-що се обади Джулия — каза Мей. — Нямало смисъл да я търсиш, защото била на някакви изследвания. Но искаше да говори с теб.

— Добре.

Тя прибра пликчето с кърпичката в една стъкленица и здраво завинти капачката.

— Мей, ако в рояка има Ешерихия коли, веднага можем да го установим — казах аз.

— В момента не мога. Ще го направя при първа възможност. Имам известни проблеми с ферментационните агенти и ми трябват микроскопите.

— Какви проблеми?

— Още не съм сигурна. Но добивите в един от резервоарите намаляват. — Тя поклати глава. — Навярно не е нищо сериозно. Постоянно се случват такива неща. Целият производствен процес е невероятно деликатен, Джак. Поддържането му е като едновременно жонглиране със сто топки. Ръцете ми са заети.

Кимнах. Ала започвах да си мисля, че не иска да се заеме с кърпичката, защото вече знае, че роякът съдържа бактерии. Просто не смяташе, че е нейна работа да ми го съобщи.