Жертвата

— Три. Но видяхме само два. Предполагам, че единият се е крил. — Той поклати глава. — Нали разбираш, един от рояците й беше станал нещо като любимец. Той беше по-малък от другите. Чакаше я да излезе навън и винаги я следваше по петите. Понякога се въртеше около нея, сякаш се радваше, че я вижда. Тя му говореше като на куче…

Притиснах с пръсти пулсиращите си слепоочия.

— Значи му говореше — повторих. Господи. — Само не ми казвай, че рояците имат и аудиосензори.

— Нямат.

— В такъв случай говоренето е било излишно.

— Според нас облакът е бил съвсем близо до нея и дъхът й е въздействал върху някои частици. Ритмично.

— И целият облак е представлявал гигантско тъпанче, така ли?

— В известен смисъл, да.

— И тъй като е мрежа, той се е учил.

— Да.

Въздъхнах.

— Да не искаш да кажеш, че й е отговарял?

— Не, обаче започна да издава странни звуци.

Кимнах. Бях чул тия странни звуци.

— Как го прави?

— Не сме сигурни. Боби смята, че частиците пулсират в координиран фронт и генерират звукова вълна. Нещо като високоговорител.

Трябваше да е нещо подобно. Въпреки че изглеждаше малко вероятно. Роякът представляваше облак от миниатюрни прашинки. Те не притежаваха нужната маса и енергия, за да генерират звукова вълна.

Хрумна ми нещо.

— Дейвид, вчера Джулия беше ли навън при рояците?

— Да, сутринта. Нямаше проблеми. След няколко часа, когато тя си тръгна, рояците убиха змията.

— Преди това убивали ли са нещо?

— Може би един койот преди няколко дни. Не съм сигурен.

— Значи е възможно змията да не е била първа, така ли?

— Да.

— И днес убиха заек.

— Да. Вече се развиват бързо.

— Благодаря ти, Джулия — въздъхнах.

Бях сигурен, че ускореното развитие на рояците, което наблюдавахме, е резултат от натрупан опит. Това е типично за разпределените системи — и всъщност изобщо за еволюцията, която може да се разглежда като своего рода трупане на опит. Във всеки случай системите започват с продължителен период на по-бавно усвояване, след което постепенно набират скорост.

Абсолютно същото се наблюдава в живота на земята. Първите форми на живот се появяват преди четири милиарда години като едноклетъчни същества. През следващите два милиарда години не се променя нищо. След това клетките придобиват ядра. Започват да набират темпо. Само след неколкостотин милиона години се раждат многоклетъчни организми. След още двеста милиона вече има големи растения и животни, сложно устроени същества, динозаври. Преди четири милиона години — изправените маймуни. Преди два милиона — първите човешки предци. Преди трийсет и пет хиляди — пещерните изображения.

Ускорението е неимоверно. Ако събереш цялата история на земята в едно денонощие, многоклетъчните организми са се появили през последните дванайсет часа, динозаврите — през последния час, първите хора — през последните четирийсет секунди и съвременният човек — преди по-малко от секунда.

Примитивните клетки са направили първата стъпка към сложното устройство — ядрото — за два милиарда години. Ала многоклетъчните животни са еволюирали едва за двеста милиона години — една десета от това време. И от маймуните с груби костени оръдия до съвременния човек с неговото генетично инженерство са изтекли само четири милиона години. Това се казва ускорение.

Същото се наблюдаваше в поведението на разпределените агентни системи. Агентите имаха нужда от много време, за да „положат основите“ и да направят първите крачки, но след това напредваха все по-бързо. Основите не можеха да се прескочат, също както човек не може да прескочи детството. Трябва да свършиш подготвителната работа.

Ала в същото време не може да се избегне и ускорението. В известен смисъл то е заложено в системата.

Обучението прави напредъка по-ефективен и аз бях убеден, че „изпитанията“ на Джулия са важен фактор в поведението на рояка. Дори само като беше общувала с него, тя бе оказала селективен натиск върху един организъм със спонтанно поведение, което не можеше да се предвиди. Постъпката й беше много глупава.

Така че роякът — който вече бързо се развиваше — в бъдеще щеше да еволюира още по-бързо. И тъй като бе изкуствен организъм, той не еволюираше с биологична скорост. Всичко ставаше за броени часове.

С всеки изминал час унищожаването на рояците щеше да става по-трудно.

— Добре — казах на Дейвид, — щом рояците се връщат, трябва да се подготвим. — Изправих се и като потръпнах от пронизалата ме болка в главата, тръгнах към вратата.

— Какво си намислил? — попита той.

— Какво според теб? Трябва да убием тия неща. Да ги изтрием от лицето на земята. При това веднага.

— Нямам нищо против. Обаче ми се струва, че на Рики няма да му хареса.

— Защо?

Той сви рамене.

— Просто няма.

Мълчаливо зачаках.

Дейвид явно се чувстваше все по-неловко.

— Проблемът е, че двамата с Джулия са, хм, на едно мнение по този въпрос.

— На едно мнение?

— Да. Мислят еднакво.

— Какво искаш да кажеш, Дейвид?

— Нищо. Вече ти казах. Смятат, че рояците трябва да бъдат запазени. Според мен Рики ще ти се противопостави.