Жертвата

— Това означава, че бактериите се размножават и започват да произвеждат молекули, които се съединяват и образуват по-големи молекули. Съвсем скоро имаме асемблери и асемблерите довършват процеса. Получаваме нови микроагенти.

— Да.

— Това означава, че рояците наистина се възпроизвеждат.

— Така е.

— И че отделните агенти имат памет.

— Да. Малко.

— И не им трябва много, нали това е смисълът от разпределения интелект. Това е колектив. Те имат интелект и тъй като имат памет, могат да трупат опит.

— Да.

— И програмата ХИЩНИК/ЖЕРТВА предполага, че могат да решават проблеми. Програмата генерира достатъчно случайни елементи, за да им позволи да внасят изменения.

— Точно така.

Главата ми се пръскаше. Вече разбирах какво означава всичко това.

— Значи искаш да кажеш, че този рояк се възпроизвежда, че се самоподдържа, трупа опит, притежава колективен интелект и може да решава проблеми.

— Да.

— С други думи, той е жив.

— Да — кимна Дейвид. — Поне се държи като жив. Функционално е жив, Джак.

— Кофти работа.

— На мен ли го казваш? — рече Брукс.

— Ще ми се да знам защо това нещо отдавна не е било унищожено.

Дейвид не отговори. Само приглади вратовръзката си и ме погледна неловко.

— Защото нали съзнаваш, че това е механична чума — казах аз. — Точно като бактериалната чума. Само че организмите са механични. Създали сте изкуствена чума, мама му стара.

Той отново кимна.

— Да.

— И тя еволюира.

— Да.

— И не я ограничават биологичните еволюционни темпове. Сигурно еволюира много по-бързо.

Дейвид кимна.

— Наистина еволюира по-бързо.

— Колко по-бързо?

Брукс въздъхна.

— Адски бързо. Когато следобед се върне, роякът вече ще е различен.

— Ще се върне ли?

— Винаги се връща.

— И защо?

— Опитва се да влезе вътре.

— Защо?

— Имаме само теории, Джак…

— Нищо, казвай.

— Едната възможност е да става въпрос за териториален инстинкт. Както знаеш, в оригиналния код на ХИЩНИК/ ЖЕРТВА е включена концепция за обсег, за територия, в която бродят хищниците. И в този обсег роякът си определя нещо като родна база, която може би според него се намира в сградата.

— Ти така ли смяташ?

— Всъщност не. — Дейвид се поколеба. — Повечето от нас смятаме, че се връща, за да търси жена ти, Джак. Роякът търси Джулия.

Шести ден, 11:42

Ето как с пръскаща се от болка глава се озовах на телефона. Набрах номера на болницата в Сан Хосе.

— Джулия Форман, моля — казах на телефонистката.

— Тя е в интензивното.

— Да, знам.

— Съжалявам, но директните разговори не са позволени.

— Тогава стаята на сестрите.

— Моля, изчакайте.

Зачаках. Никой не отговаряше. Отново минах през централата и накрая се свързах със стаята на сестрите в интензивното отделение. Сестрата ми съобщи, че Джулия била на рентген и че не знаела кога ще се върне. Казах, че жена ми вече трябва да се е върнала. Сестрата доста сприхаво заяви, че в момента гледала леглото на Джулия и нея определено я нямало.

Отговорих, че ще се обадя пак.

Затворих и се обърнах към Дейвид.

— Каква е ролята на Джулия в тая история?

— Тя ни помагаше, Джак.

— Естествено. Но как точно?

— Отначало се опитваше да го примами. Роякът трябваше да е близо до сградата, за да го контролираме с радиосигнал. И Джулия ни помагаше.

— Как?

— Забавляваше го.

— Какво?

— Предполагам, че може да се нарече така. Скоро стана ясно, че роякът притежава рудиментарен интелект. На Джулия й хрумна идеята да се отнасяме с него като с дете. Тя излизаше навън с пъстри кубчета и играчки. Неща, които се харесват на децата. И роякът като че ли реагираше. Това много я вълнуваше.

— Значи по онова време роякът е бил безопасен, така ли?

— Да, абсолютно безопасен. Просто облак от частици. — Дейвид сви рамене. — Така или иначе, след първия ден тя реши да предприеме нова стъпка и да го изпита официално. Нали разбираш, като детски психолог.

— Искаш да кажеш, да започне да го учи.

— Не. Нейната идея беше да го изпита.

— Роякът е разпределен интелект, Дейвид. Той е мрежа, по дяволите! Учи се от твоите действия. Да го изпитваш означава да го учиш. Какво точно правеше с него Джулия?

— Играеше нещо като игри. Поставяше три цветни кубчета на земята, две сини и едно жълто, за да види дали ще избере жълтото. После продължи с квадрати и триъгълници. Такива неща.

— Но, Дейвид, всички сте знаели, че роякът е беглец, че еволюира извън лабораторията. Никой ли не се сети просто да го унищожи?

— Естествено, всички искахме. Джулия не ни позволи.

— Защо?

— Искаше да го запази жив.

— И никой ли не й възрази?

— Тя е вицепрезидент на компанията, Джак. Повтаряше ни, че роякът бил щастлива случайност, че сме се натъкнали на нещо адски голямо, че това можело да спаси компанията и не бивало да го унищожаваме. Не знам, но наистина се беше увлякла. Искам да кажа, че се гордееше с него. Като че ли беше нейно изобретение. Според собствените й думи, искала само да го „обуздае“.

— Да. Ясно. Кога го каза?

— Вчера, Джак. — Дейвид сви рамене. — Нали знаеш, тя си тръгна вчера следобед.

Трябваше ми известно време, за да разбера, че е прав. От катастрофата бе изтекъл само един ден. И през това време рояците бяха еволюирали невероятно много.

— Колко рояка имаше вчера?