Жертвата

Може би в този случай способността на мрежата да се учи бе в наша полза. Може би от опита си с лабораторията рояците бяха научили, че вратите и прозорците са непроницаеми. Може би затова не опитваха.

Тази мисъл ме изпълни с надежда, която облекчи болката в коленете ми.

Западният прозорец все още беше тъмен, когато северният прозорец над мивката отново потъмня. Сега вътре едновременно гледаха два рояка. Рики бе казал, че към сградата се приближават три. Не беше споменал за четвърти. Зачудих се къде е третият. След секунди разбрах.

Наночастиците започнаха да нахлуват в помещението през пролуката под западната врата като безшумна черна мъгла. Скоро облакът обгърна цялата каса. Те сякаш безцелно се въртяха в склада, ала знаех, че след малко ще се организират.

После през цепнатините на северния прозорец заприиждаха още частици. След това и през вентилационните шахти на тавана.

Нямаше смисъл да чакаме повече. Скочих и се измъкнах от скривалището си. Извиках на всички да последват примера ми.

— Стройте се в две редици!

Чарли грабна пръскачката и се строи в редицата, като мърмореше:

— Според теб какви са шансовете ни, мама му стара?

— По-добри няма да имаме — отвърнах аз. — Стройте се и не се отделяйте от мен! Да вървим!

Ако не бяхме толкова уплашени, може би щяхме да се чувстваме смешни, докато се тътрехме из помещението и се мъчехме да координираме движенията си — в опит да имитираме ято птици. Сърцето ми щеше да се пръсне. Ушите ми пищяха. Не можех да се фокусирам върху крачките си. Знаех, че сме тромави, но бързо се учехме. Когато стигахме до стената, се обръщахме кръгом и едновременно тръгвахме обратно. Започнах да размахвам ръце и да пляскам на всяка крачка. Другите направиха същото. Това подобри координацията ни. И всеки от нас се бореше с ужаса си. Както по-късно каза Мей, „Това беше някаква адска аеробика“.

И през цялото време наблюдавахме черните наночастици, които се изсипваха в склада през пролуките на вратите и прозорците. Струваше ни се, че това продължава дълго, ала едва ли имаше трийсетина-четирийсет секунди. Скоро въздухът се изпълни с нещо като еднообразна мъгла. Усещах дразнене по цялата кожа и бях сигурен, че и другите са в това състояние. Дейвид пак започна да стене, ала Роузи вървеше до него, насърчаваше го и го подтикваше да не нарушава ритъма.

Изведнъж мъглата се разкъса и частиците със смайваща бързина се сляха в два напълно оформени стълба, които се издигаха и спускаха на черни вълни пред нас.

Гледани отблизо, рояците излъчваха заплашителност, почти злоба. Глухият им барабанящ звук ясно се чуваше, но от време на време долавях и гневно съскане като на змия.

Ала не ни нападнаха. Както се бях надявал, слабостите на програмирането бяха в наша полза. Тези хищници се бяха сблъскали с група координирани жертви и това ги объркваше. Просто не правеха абсолютно нищо.

Поне засега.

— Да не повярваш — между плясканията рече Чарли. — Тоя номер действа!

— Да, но може би не задълго — отвърнах аз. Безпокоях се колко време ще може да се контролира Дейвид. А и нямах представа след колко време рояците ще променят поведението си. — Предлагам да се придвижим към задната врата и да си плюем на петите.

Докато се отдалечавахме от стената, постепенно завивах към задното помещение. Рояците ни последваха.

— И какво ще правим навън? — изхленчи Дейвид. В паниката си той постоянно се препъваше. Потеше се и бързо примигваше.

— Продължаваме така — като ято — към лабораторията и влизаме вътре. Ще опитаме ли?

— Божичко! — простена Дейвид. — Толкова е далече, че не знам дали… — Той пак се спъна и едва не изгуби равновесие. И не пляскаше заедно с нас. Почти усещах ужаса му, непреодолимото му желание да побегне.

— Остани с нас, Дейвид. Ако тръгнеш сам, няма да успееш. Чуваш ли ме?

— Не знам, Джак — изпъшка той. — Не знам дали ще мога. — И отново се препъна, блъсна се в Роузи, която се стовари върху Чарли. Той я подхвана и я изправи. Ала нашето ято за миг изпадна в безредие и координацията ни се наруши.

Рояците мигновено станаха плътночерни и се сгъстиха, сякаш се готвеха за скок. Чух Чарли да измърморва „мама му стара“ и наистина, за миг си помислих, че е прав, че това е краят.

Но успяхме да влезем в ритъм и рояците незабавно се издигнаха в нормалното си положение. Плътната им чернота изсветля, те възобновиха равномерното си пулсиране и ни последваха в съседното помещение. Ала не ни нападнаха. Вече бяхме на пет-шест метра от задната врата, същата, през която бяхме влезли. Обзе ме оптимизъм. За пръв път ми се стори, че има вероятност да успеем.

И после за миг всичко отиде по дяволите.

Дейвид Брукс хукна.

Бяхме доста навътре в задното помещение и се канехме да заобиколим стелажите, когато той се хвърли право между рояците и се насочи към отсрещната врата.

Те веднага го подгониха.

Роузи му крещеше да се върне, ала Дейвид се бе съсредоточил върху вратата. Облаците го преследваха с изненадваща бързина. Той почти стигна до изхода — протягаше ръка към бравата, — когато единият рояк се спусна ниско и покри пода пред него.