Читаем Зной в полунощ полностью

Нямаше кой знае колко място за гости. Мина му през ума, че ще трябва да си наеме стая в хотел за през нощта, ако не искаше пак да спи в колата, но се запита с какво ще плати. Може би Джийн щеше да му позволи да преспи на пода. Взе възможно най-дългия душ, който можеше да си позволи — вероятно шест-седем минути — и облече чисти дрехи. Когато излезе от банята, тя беше сервирала две чинии с кейк от водорасли и соев бекон и две бутилки бира.

Докато се хранеха, той й разказа историята спокойно и с безразличие, като започна с изпратения от Ковалчик сигнал за помощ и свърши с последния разговор с Тедеско. Сега всичко това му изглеждаше като нещо, което е чул по вечерните новини, а не се е случило със самия него, и не изпита почти нищо. Джийн го слушаше, без да каже думичка.

— Ама че шибана работа, Пол — каза простичко накрая тя.

— Да.

— Мислиш ли да обжалваш?

— Пред кого? Пред папата? Свършен съм, Джийн. Знаеш го не по-зле от мен.

— Мисля, че си прав — кимна бавно тя. — О, Пол, Пол…

В апартамента беше много горещо и бяха свалили маските. Тя вдигна очи към него и погледът й го смути: зад обяснимото съжаление и съчувствие прозираше някаква искрица на искрена любов, зад която се беше притаил… Какво беше това? Страх? Стори му се, че е страх. Но страх от какво? Страх от него? „Не — помисли си той. — Страх от себе си.“

Той внимателно доля бира в чашата си.

— Колко време смяташ да останеш в Чикаго? — попита тя.

— Предполагам, един-два дни — вдигна рамене той. — Не знам. Не искам да ти създавам проблеми, Джийн. Просто имах нужда да се махна за малко от Калифорния, да намеря някое тихо пристанище, докато…

— Остани, колкото искаш, Пол.

— Благодарен съм ти за поканата.

— Чувствам се отговорна, разбираш ли? Именно аз те натресох на този ледовлекач.

— Това са глупости, Джийн. Вярно, че ти ми намери тази работа, но аз изоставих ония хора. Аз го направих, не някой друг.

— Да. Разбирам.

— Кажи ми нещо за себе си. Как я караш?

— Какво има за казване? Работа, вкъщи, четене, сън. Приятен, спокоен живот.

— Какъвто винаги си предпочитала.

— Да.

— Липсва ли ти Париж?

— Ти как мислиш?

— Да отидем там. Ти и аз, още сега. Напускаш работа, наемаме си някаква квартирка до реката и ще пеем и танцуваме в метрото за пари. Няма да е кой знае колко, но поне ще сме в Париж.

— О, Пол. Направо е велико!

— Само да можехме, а?

— Само да можехме.

Тя хвана ръката му и леко я стисна, след което моментално се отдръпна, сякаш жестът й се беше сторил прекалено дързък.

Карпинтър си даде сметка, че всъщност не знае нищо за тази жена. Беше сърдечна, добра, деликатна, но винаги скрита зад някакво защитно покривало. Беше чудесен приятел, но между нея и света винаги се издигаше невидима стена. И ето че неочаквано беше успял да пресече тази граница.

Разговаряха часове наред, както в дните в Сейнт Луис: клюки за общи приятели, слухове за компанията, празни приказки за световни събития. Карпинтър разбра, че тя се опитва да го успокои, както и себе си. Не беше трудно да усети, че е напрегната. Искаше прекалено много от нея. Беше се появил изневиделица, стоварвайки останките от разнебитения си живот в краката й, без да й обясни какво точно иска от нея. А и не можеше, защото и той не знаеше.

Беше вече десет и половина.

— Сигурно си много уморен, Пол — каза тя. — Целият този път от Калифорния почти без да спреш.

— Да. По-добре да си намеря стая в някой хотел.

За миг очите й се разшириха. Погледна го със същия объркан израз на сърдечност и неловкост.

— Нямам нищо против да останеш.

— Тук е доста тясно.

— Ще се оправим. Моля те. Ще се почувствам ужасно, ако ти разреша да си тръгнеш посред нощ.

— Но…

— Искам да останеш.

— Добре — усмихна се той. — В такъв случай…

Тя влезе в банята и се забави дълго. Карпинтър стоеше до тясното легло и се чудеше дали да се съблече. Когато се върна, беше облечена в дълга роба. Той отиде да се измие и когато влезе в стаята, тя беше угасила светлините и си беше легнала.

Свали дрехите си без бельото и легна на пода в дневната.

— Не — каза Джийн. — Глупаво е.

Усети благодарност и вълнение, и нещо като угризение. Прекоси стаята в тъмното, като се препъваше в мебелите, и легна внимателно до нея, опитвайки се да не я докосне. Мястото едва стигаше за двамата.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, видя, че робата й е поразтворена и че тя отдолу е гола. Цялата трепереше. Той смъкна гащетата си и ги изрита настрана. След това постави нежно ръка на рамото й.

Тя потръпна.

— Студено ми е — промълви Джийн.

— Ще се стоплиш.

— Да. Ще се стопля.

Придвижи ръка по-надолу. Гърдите й бяха малки, стегнати, с твърди зърна. Сърцето й думкаше така, че той се уплаши.

Изпита странна нерешителност. Да си легне с непозната жена, за него не беше непознато чувство, но Джийн Гейбъл всъщност не беше непозната. Познаваше ли я все пак? Бяха близки от толкова време, но нищо не знаеше за нея. Бяха много добри приятели, но никога не си бяха позволявали интимности.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези