Зной в полунощ

Почти беше решил да приеме предложението на „Киоцера“, независимо от мъчителните колебания, които не го оставяха на мира. Шейсет срещу четирийсет „за“. В някои дни процентът нарастваше до седемдесет срещу трийсет. Понякога, макар и рядко, беше готов да се откаже. Тази вечер съотношението беше почти осемдесет към двайсет в тяхна полза. Изабел все още не знаеше нищо. Предполагаше, че преживява някаква криза, но беше достатъчно тактична да не го разпитва. И тъй като в момента нещата между двамата бяха спокойни, Роудс не изпитваше никакво желание да възбужда гнева й, което неминуемо щеше да се случи, ако й кажеше за намерението на „Киоцера“ да му предостави неограничени възможности за активизиране на адаптационните проучвания. Особено като имаше предвид завръщането на Йоланда на следващата сутрин, за което Изабел беше научила. След краткия период на затишие нейното появяване щеше неминуемо да вдигне градуса на политическата й пристрастеност до обичайните му граници.

Роудс довърши последното си питие.

— Какво ще кажеш да лягаме? — попита той.

— Да — отвърна Изабел.

Но не излезе от стаята. Приближи се до прозореца и се загледа в панорамата на спущащите се към залива хълмове на Бъркли с грейналия отсреща Сан Франциско. Беше ясна, суха и гореща нощ, а доскорошните проливни дъждове вече бяха се превърнали във фантастичен спомен. Блясъкът на пълната луна ясно очертаваше на фона на тъмното небе ивиците парникови газове, между които блещукаха звездни гроздове, сякаш понесени във вихъра на някакъв танц.

Приближи се зад нея и пъхна ръце под мишниците й, докосвайки гърдите й.

— Толкова ми е мъчно за него — продължи да се взира навън тя. — Почти не го познавам, но се чувствам така, сякаш мой много близък приятел е изпаднал в голяма беда. Целият ти живот изведнъж да рухне в краката ти. Не можеш ли да направиш нещо?

— Боя се, не много.

— Някаква работа в твоя отдел?

— Отстранен е по обвинение. Нито един отдел на „Самурай“ не може да го назначи.

— А ако си смени името?

— Де да можеше. Не е възможно просто ей така да си смениш самоличността и да кандидатстваш за работа, Изабел. Трябва ти правдоподобна биография. Няма никакъв начин да скрие случилото се при проверката, която ще направят.

— Значи не може да си намери никаква работа?

— Нищо, което да отговаря на квалификацията му. Може би общ работник. Не знам. За всяка служба в сферата на ръчния труд ще трябва да се състезава с всички от долните прослойки. Те си имат вътрешни правила. Паднеш ли от високо, много трудно ще си намериш някъде местенце, след като толкова народ с чисти досиета е преди тебе. Високото ниво изобщо не ти гарантира някакво предимство.

— Значи е загазил окончателно. Напълно извън системата, безработен. Не мога да го повярвам.

— Ще се опитам да измисля нещо — каза Роудс.

— Да. Трябва да го направиш.

Но какво? Какво? Измъчваше се за стария приятел, но главата му беше абсолютно празна. Да те изхвърлят от мегакорпорацията, беше изключителна рядкост. А и последиците бяха невъзвратими.

Ситуацията му беше съвършено непривична. Досега винаги Роудс беше човекът с проблеми, който се е забъркал в поредната каша, а Карпинтър хладнокръвно и загрижено го напътстваше как да се справи с положението. Усещането, че Карпинтър е безпомощен и безсилен, беше непознато за Роудс. От двамата именно Карпинтър беше този, който се справяше, който безпроблемно следваше пътя си, без нито за миг да загуби ясна представа за крайната цел. Не така интелигентен или талантлив като Роудс, но ловък и целеустремен, той уверено сменяше служба след служба, град след град, жена след жена и винаги беше наясно каква ще е следващата му крачка и къде точно ще го отведе.

А сега?

Един гибелен миг, едно погрешно решение и Карпинтър беше изхвърлен, запокитен от превратностите на съдбата върху безнадеждния и пуст бряг на един безмилостен свят. Изведнъж всичко се беше обърнало с краката нагоре: Карпинтър беше изпадналият в беда и нуждаещият се от помощ, а той трябваше да намери разрешение на заплетената ситуация. С тази разлика, че не му хрумваше никакво решение.

Но беше длъжен да измисли нещо. Дължеше му го. И много повече. Трябваше да направи нещо за него. Именно той. Никой друг не беше в състояние да му помогне. Но в момента нищо не му идваше на ум.

Усети, че настроението му се разваля. Представи си Карпинтър да се шляе под знойното и наблъскано с боклуци небе на Чикаго, чужденец в един чужд град сред отровената атмосфера и парниковите парцали, които приличаха на весела коледна украса.

— Ще си лягаме ли? — повтори Роудс.

Изабел се обърна. Усмихна се. Кимна. Погледът й беше предразполагащ, отзивчив, благосклонен. Проблемите на Пол Карпинтър отстъпиха пред избликналото любовно чувство, което го завладя.

„Утре ще й кажа за «Киоцера»“ — обеща си той. Може би ще пропусне подробностите за Ву Фаншуи, но ще сподели за всичко останало — по-голяма лаборатория, бърза кариера, сериозна подкрепа. Тя щеше да разбере желанието му да ускори и да завърши проучванията си. Това беше важно не само за него, но и за всеки човек, за целия свят.