Зной в полунощ

А сега беше в едно легло с нея и ръката му почиваше върху гръдта й. Тя чакаше. Изглежда, беше уплашена. И също като него не знаеше какво да направи. Опасяваше се, че тя се държи по този начин от съжаление към него, което никак не му харесваше. Внезапно му хрумна идиотската мисъл, че може да е девствена. Не, не, това беше невъзможно. Беше най-малко на трийсет и пет. Жени, които бяха останали девствени до такава възраст, ако въобще можеха да се срещнат такива освен в манастирите, вероятно биха искали да си останат такива за цял живот.

Притисна се към него, подсказвайки му по този несръчен начин желанието си той да продължи. Карпинтър плъзна ръката си към мястото, където бедрата й се събираха.

— Пол… о, да, Пол… да…

Нотките на приповдигната театралност и учестеното й дишане малко го подразниха. Но какво ли друго би могла да каже в тази напрегната и неочаквана ситуация освен „Пол“ и „да“?

Погали я внимателно и нежно, все още без да може да повярва, че всичко това наистина се случва, че след цялото това време, откакто се познаваха, той и Джийн бяха заедно в леглото. Нито пък беше убеден, че всичко това би трябвало да се случи.

— Обичам те — прошепна той.

Беше й казвал тези думи много пъти, като на шега, и нещо от този шеговит тон прозвуча и сега. Но и още нещо: може би вина, че е нахлул в подредения й самотен живот в отчаяното си, паническо бягство от хаоса, в който беше попаднал след завръщането си в Сан Франциско. И някаква нотка на благодарност заради нейната отзивчивост. „Шега, вина и благодарност: не особено основателни причини, за да кажеш на една жена, че я обичаш“ — помисли си Карпинтър.

— Обичам те, Пол — промълви едва чуто тя, докато ръцете му обхождаха всички тайни кътчета на тялото й. — Наистина те обичам.

И той проникна в нея.

Не беше девствена, не, това беше ясно. Но отдавна не беше общувала с мъж по този начин. Много отдавна.

Обгърна го с дългите си, мускулести ръце. Бедрата й извършваха бурни, неконтролирани движения, но ритъмът им беше различен от неговия и това създаваше затруднения. Липсваше й опит. Карпинтър я притисна с тялото си, опитвайки се да постигне синхрон. Това помогна и тя се подчини на техническите му умения. Неочаквано целият му натрупан с годините опит беше пометен от надигналото се от дълбините му необуздано мрачно чувство, някакъв отчаян страх и усещане за самотност, примесени със съзнанието за внезапно рухналия му живот. В главата му засвистяха неистови ветрове, чиито яростни пориви запокитиха душата му в бездните на развихрени отровни газове. Той се притисна ридаещ и задъхан към нея, като малко момче в прегръдките на своята майка.

— Да, Пол, да! — шепнеше тя. — Обичам те, обичам те, обичам те…

Изпразни се на мощни тласъци. Изкрещя дрезгаво и зарови глава в лицето й, а от очите му потекоха сълзи, което незнайно откога не беше му се случвало. Известно време останаха да лежат безмълвни и почти неподвижни. След това тя го целуна леко по рамото, измъкна се от леглото и отиде в банята. Забави се доста време. Чу струята на течащата вода и звук, напомнящ ридание, но не беше сигурен, а и не му се искаше да задава въпроси. „Дано поне да плаче от щастие“ — помисли си той.

Когато се върна, тя се мушна в тясното малко легло и се притисна плътно до него. Никой не отрони дума. Прегърна я и тя се гушна в него. След малко усети, че е заспала. Не след дълго заспа и той.

* * *

— Чувал ли си се с Пол, Ник? — попита Изабел.

— Обади се преди няколко дни — отвърна Роудс. — Някъде от Невада, доколкото си спомням. Каза, че са го освободили от компанията и че отива в Чикаго, но не остави номер за връзка. От тогава нищо.

— Защо точно Чикаго е избрал от всички гнусни местенца?

— Имал приятел там. Нямам представа за кого става дума.

— Мислиш ли, че е жена?

— Нищо чудно. Пол винаги е предпочитал да го утешават жени, когато има неприятности.

Изабел се засмя и постави ръце върху раменете му, като заби нежно пръсти в масивните му, изпъкнали мускули.

— Като две капки вода сте. Запече ли се работата, веднага тичате в скута на мама. Е, защо пък не? Нали това ни е работата.

Намираха се в апартамента на Роудс на върха на хълма, беше почти полунощ и току-що се бяха върнали от вечеря в Сосалито. Изабел беше решила да остане. За разлика от друг път Роудс беше спокоен и безгрижен. Тази вечер всичко беше по негов вкус: приглушени светлини, дискретна музика се носеше във въздуха, а в ръката си държеше чаша с любимото си бренди. И Изабел. През последните дни отношенията им бяха в подем, тъй като Изабел беше внимателна, мила и дори нежна.