Зной в полунощ

— Какво по-точно в дейността на доктор Роудс ви смущава толкова силно? — попита я той.

Тя се подвоуми. На Карпинтър му се стори, че е сконфузена от своята невъздържаност.

— Не бих искала да бъда толкова критична, както може би е прозвучало. Той е гений и аз наистина се възхищавам на всичко, което е успял да постигне. Но просто не искам целият свят да се превърне в зоологическа градина, пълна със странни мутанти. Стига вече с тези генетични хирургии, ретрофии, бебешки присадки и всичко останало. Смяната на пола, козметичното моделиране на тялото. А сега и това превръщане на зародишите в някакви уродливи същества с хриле, три сърца и не знам още какво… — поклати глава Изабел. — На първо място, ние не можем да си го позволим. Имаме твърде много други проблеми, които трябва да решим, преди да си позволим лукса да се заемем с толкова драстичен проект. И второ, според мен това е ужасяващо. То би означавало край на човечеството в този вид, в който го познаваме. Промените ли тялото, променяте и съзнанието. Това е природен закон. Ще се появи някакъв нов вид, при това бог знае какъв. Но в никакъв случай няма да бъде човек. Някакво отвратително, зловещо, чудато същество. Не бива да постъпваме така със себе си. Просто не бива. Разбира се, че обичам Ник, но мразя онова, което той и неговите колеги искат да причинят на човечеството.

— Но ако човечеството не е в състояние да оцелее на Земята в този си вид? — попита Енрон.

— Оправете нея в такъв случай. Не променяйте човешкия род.

— Питам се, Изабел — обади се Йоланда с все същия отнесен глас, — понякога си мисля не е ли твърде късно за всичко това. Знаеш, скъпа, че мен също не ме е грижа за изследванията на Ник, и съм съгласна с теб, че те трябва да бъдат прекратени. Но не защото са пагубни, а просто защото са губене на време и пари. Няма никакъв смисъл да се превръщаме в някакви същества с хриле или нещо такова. Убедена съм, че нашата единствена надежда са изкуствените светове.

— Госпожо Бермудез… — обади се Енрон.

— Лично аз — продължи тя, без да му обръща внимание — съм направила всичко възможно, за да защитя Земята — със своята работа, със своето изкуство, и нямам намерение да се отказвам точно сега. Но започвам да осъзнавам, че това по всяка вероятност е безсмислено, че нещата са отишли твърде далеч. Така че просто трябва да се махнем и това е самата истина. Както изгонването от Рая, нали си спомняте? Вече споменах, че познавам хора, дълбоко свързани с цялата тази орбитална култура, която е възникнала върху сателитите. L–5 е следващата стъпка. Надявам се да емигрирам там, когато се наложи.

— Никога не си ми казвала… — започна Изабел.

— О, да. Да.

— Госпожи, моля ви — намеси се Енрон.

Но нещата вече бяха извън контрола на евреина. Йоланда, която очевидно беше в състояние да изповядва едновременно три или четири противоречащи си убеждения без каквото ида било затруднение, бе подхвърлила нова топка на игрището. Споровете с Енрон, с Изабел, с околната среда, със съдбата нямаха край. Карпинтър имаше чувството, че наблюдава всичко това някъде от много високо и едва сдържаше смеха си. Жените скачаха от тема на тема, а Роудс, който не преставаше да пие, беше изпаднал в някакъв тих унес, без всъщност да е пиян. „Дали изобщо се напива

някога, — мина през ума на Карпинтър, — или просто гледа с вцепенен и отсъстващ поглед?“ Енрон се оглеждаше около себе си ужасен, вече със сигурност разбрал, че тази вечер няма да узнае нищо полезно.

Карпинтър изпита съжаление към Роудс, оплел се с тази ожесточена и крайно объркана Изабел. Изпита нещо като съжаление и към Енрон. Каквото и да бе очаквал да научи от Роудс тази вечер, това, което чу, бяха само отвлечени спорове. Вече наближаваше полунощ. Евреинът направи последен опит да накара Роудс да заговори за типа генетични модификации, върху които работи лабораторията му, но Роудс, изпаднал сякаш в дълбок алкохолен унес, се увлече в безсмислен разговор за реконструирането на дихателната и кръвоносната система.

— Да, но как? Как? — повтаряше непрекъснато Енрон, без да получи смислен отговор. Положението беше безнадеждно.

Накрая ядосаният евреин поиска сметката, изщрака сумата по терминала и всички излязоха във влажната нощ, леко клатушкайки се от солидното количество изпито вино.

Дори в този късен час от небето като от доменна пещ пулсираха талази горещ въздух. Гъста и лютива химическа мъгла беше надвиснала над Сосалито. Миришеше на оцет с привкус на плесен и дезинфекционни вещества. Карпинтър съжали, че не си бе взел лицевия бял дроб.