Зной в полунощ

Корнукопия беше съвсем различна от Валпарайсо Нуево: пуста, еднообразна, с чисто индустриален изглед поради огромния брой греди и подпори и разни други строителни елементи, които се виждаха навсякъде. Дори и със сляпото си зрение Фаркас моментално видя и усети разликата. Никакви фонтани, водопади, пълзящи растения и бананови дръвчета, нищо освен неприветливи железни машини. Тук се провеждаха множество най-различни проучвания. По-лесно беше за компанията да построи цял космически спътник от скрап, отколкото да създаде прилична лаборатория на Земята. Научните изследвания се нуждаеха от чист въздух и вода. Да не говорим за предимствата на променливата гравитация, която беше особено благоприятно обстоятелство за някои научни експерименти.

Паоло и служителката поведоха Фаркас през цял лабиринт от защитни прегради и цилиндрични коридори, за да се окажат накрая в някакво фоайе, където един телохранител андроид му взе кръв, за да направи сравнение с кръвната му проба в регистъра на компанията, очевидно за да се убеди, че Фаркас наистина е този, за когото се представя, а не някой мошеник, който си бе извадил очите само и само да проникне там, където иначе не би могъл да припари. Андроидът пет пари не даваше колко невероятна беше подобна възможност, нито пък се притесни, че Фаркас е с ниво девет, което предполагаше съответния респект от негова страна. Той чисто и просто си изпълняваше заповедите. „Пръста, ако обичате, сър.“

„Е, така да бъде“ — помисли си Фаркас и услужливо предложи пръста си. Беше свикнал да дупчат пръста му, за да установят самоличността му. Обичайният идентификационен метод в компанията беше сканиране на ретината. Но при него той беше неприложим.

Андроидът изтегли рязко и делово няколко капки кръв и го постави под един скенер.

„Самоличността потвърдена — докладва след миг андроидът. — Можете да влезете, експедитор Фаркас.“

Държаха Ву в някакво помещение, което изглеждаше по-комфортно от затворническа килия, но по-неудобно от хотелска стая. Когато Фаркас влезе, тя седеше зад едно бюро до отсрещната стена.

Фаркас погледна служителката и Паоло, които стояха точно зад него.

— Бих искал да разговарям насаме с д-р Ву.

— Съжалявам, експедитор Фаркас. Конфиденциална среща не е разрешена.

— Нима?

— Наредено ни е да присъстваме на срещата. Съжалявам, експедитор Фаркас.

— Нали разбирате, че не възнамерявам да го убия. Искам да кажа, да „я“ убия.

— Ако желаете, можем да подадем официална молба за разрешение, но това вероятно ще отнеме…

— Няма значение — прекъсна я Фаркас.

По дяволите. Нека слушат.

— Здравейте отново, докторе — обърна се той към Ву.

— Какво искате от мен? — попита Ву, очевидно не особено зарадван.

— Най-обикновена визита. Светска визита. Поисках разрешение за кратък разговор.

— Много моля. Сега съм служител на „Киоцера-Мерк“. Обезпечено ми е правото да не бъда безпокоен, когато не съм на работа.

Фаркас приседна на някакъв нисък диван до бюрото.

— Опасявам се, че не бихте могли да ми откажете, доктор Ву — отвърна със спокоен тон той. — Помолих за тази среща и молбата ми е удовлетворена. Но наистина искам това да бъде приятелско посещение.

— Приятелско.

— Приятелско, да. Казвам го откровено. Ние не сме врагове. Както вие, така и аз сме служители на „Киоцера-Мерк“.

— Какво искате от мен? — повтори Ву.

— Вече ви казах. Светска визита. Да забравим миналото, нали разбирате какво искам да кажа?

Ву не отговори.

— И така: харесвате ли новата си квартира? — продължи Фаркас. — Отговаря ли на предпочитанията ви? Как намирате предоставената ви за работа лаборатория?

— Сам виждате какво представлява квартирата. Живял съм и в по-лоши, и в по-добри места. Колкото до лабораторията, наистина е чудесна. Голяма част от оборудването ми е непозната.

Гласът на Ву беше равен, безизразен, глух и безжизнен, сякаш и най-малката промяна на тона би му коствала сериозни усилия.

— Ще се научите да го използвате — отговори Фаркас.

— Може би. Но може и да не успея. Познанията ми в тази област са със стара дата. Изостанал съм с десетилетия. Не съществува никаква гаранция, че ще отговоря на очакванията на вашите хора.

— Така или иначе, вие вече сте тук. И ще останете тук под внимателните грижи на компанията, докато успеете да постигнете нещо съществено или докато тя прецени, че не сте й от полза. Подозирам, че когато се запознаете с оборудването в новата си лаборатория, ще бъдете въодушевен от постигнатия във вашата област напредък и много скоро ще възстановите уменията си, а дори ще придобиете и нови. В края на краищата не ви заплашва никакъв риск, нали така, докторе? Дейността ви е напълно законна.

— Моята дейност винаги е била напълно законна — отговори Ву със същия монотонен глас на робот.

— Така. Тъкмо за това исках да поговорим.

Ву запази мълчание.

— Запитвали ли сте се — продължи Фаркас — дали вашите експериментални пациенти в ташкентската лаборатория са изпитвали особено желание да им се променя генетичният код?

— Не съм длъжен да обсъждам това. Сам предложихте да забравим миналото.