Зной в полунощ

Разговорът по време на вечерята продължаваше да звучи в главата му. Този нещастен, шибан свят! Сякаш цялата история на човечеството се нижеше в съзнанието му: неолитът, малките стопанства и поселища, Вавилон и Египет, Гърция и Рим, Византия и елизабетинска Англия, и Франция на Луи XIV. Всички тези усилия и цялата тази мъчителна еволюция от маймуната до къде бяха стигнали? До една толкова високо развита цивилизация, която бе успяла да направи негодна за живот собствената си околна среда. Един толкова интелигентен биологичен вид, който бе изобретил стотици великолепни начини да унищожи собственото си гнездо.

И сега — мръсотията, горещината, отровният въздух, претъпканата с метали вода, озоновите дупки, превърнатата в руини градина, каквато някога бе представлявал светът…

По дяволите! Какво изумително постижение! Един-единствен маймунски вид да унищожи цяла планета!

Докато чакаха пред ресторанта да докарат колата на Роудс, Карпинтър се приближи до него и му каза тихо:

— Мога аз да карам, Ник, ако не ти е до това.

Роудс не стоеше особено стабилно на краката си.

— Всичко е наред. Ще оставя колата сама да си върши работата. Всичко е наред.

— Щом казваш. Надявам се, можеш да ме закараш до „Мариот“, след като върнеш Енрон в хотела му?

— Ами Йоланда?

— Какво имаш предвид? Тя нали живее в Ийст бей?

— Можеш да я оставиш да се прибере сама сутринта. Няма да представлява никакъв проблем за нея.

— Ник, не съм уговарял нищо с нея. Не си казахме почти думичка през цялата вечер.

— Да не би да не я искаш? Не разбираш ли, че тя го очаква? Дойде заради теб.

— Това автоматично ли означава…

— За нея да. И много ще я обидиш. Разбира се, винаги бих могъл да й обясня, че си минал в лагера на хомосексуалистите или нещо от този род и да я върна още тази вечер в Бъркли. Но ще направиш голяма грешка. С нея е голяма веселба. Какво ти е, Пол? Да не си уморен?

— Не. Просто… О, по дяволите. Не се тревожи — ще изиграя ролята си на любовник. Колата ти пристигна.

Карпинтър се огледа за Йоланда. Стояха заедно с Енрон до водата, загледани в ярката светлинна пътека, която пресичаше залива по посока на Сан Франциско, и близостта им един до друг накара Карпинтър да си помисли, че може и да му се размине. Тя стърчеше с половин глава над ниския, набит евреин, но това не му пречеше да й нашепва настойчивите си интимности, а и нейната поза изразяваше благоразположение. В същия момент обаче тя се обърна и погледна с очакване Карпинтър, от което му стана ясно, че каквито и шансове да имаше Енрон, те не се отнасяха за тази вечер.

Така че той разигра познатия ритуал и я запита дали би се отбила в хотела му за едно късно питие, а тя мигна с клепачи в знак на съгласие и това беше всичко. Карпинтър се почувства глупаво. А и някак си курвенски. Но какво пък чак толкова, по дяволите: щеше да има достатъчно време да спи самичък, когато тръгне да лови айсберги из Тихия океан.

Роудс включи колата на автопилот и тя се понесе из Сан Франциско без каквито и да е проблеми. Йоланда се сгуши удобно в Карпинтър, сякаш цялата вечер заедно бяха подготвяли предстоящия завършек. „А може и да сме, — мина му през ума, — без аз да забележа.“

Когато пристигнаха до хотела на Енрон — величествена готическа сграда на площад „Юниън“, — преди да слезе, евреинът пое ръката на Йоланда, задържа я известно време, целуна я театрално и й каза:

— Беше една изключително приятна вечер. С нетърпение очаквам да се видим отново.

Благодари на Роудс и дори на Изабел, кимна на Карпинтър и бързо се отдалечи.

— Забележителен мъж — прошепна Йоланда. — Не, не е красив, но наистина е забележителен. Толкова е енергичен. И така добре познава световните проблеми. Намирам, че евреите са великолепни хора. Не мислиш ли така, Пол?

— Следва „Мариот Хилтън“ — обяви колата.

Роудс, изглежда, беше заспал на предната седалка, отпуснал глава на рамото на Изабел. На Карпинтър никак не му се спеше, но очите му смъдяха и го боляха от въздуха, напрегнатата вечер и късния час. Подозираше, че тази нощ няма да се спи. Нямаше да му е за първи път. Сигурно не и за последен.

— Дай да пропуснем пиенето — предложи Йоланда във фоайето на „Мариот“. — Да се качваме направо горе.

Докато се събличаха в стаята му, тя попита:

— Отдавна ли познаваш Ник Роудс?

— Само от трийсетина години.

— Израснали сте заедно ли?

— Да, в Лос Анджелис.

— Знаеш ли, че страшно ти завижда?

Тя метна бельото си настрана, протегна се и пое дълбоко въздух, докато се наслаждаваше на голотата си. Тежки гърди, тежки бедра, навсякъде трапчинки, тъмен водопад от благоуханна къдрава коса: „типична знойна латиноамериканка“, помисли си Карпинтър. Похотлива. Женствена.

— На мен?

— Страхотно. Разказа ми всичко за теб. Възхищава се на свободата на възгледите ти, на това, че нямаш никакви нравствени задръжки.

— Искаш да кажеш, че ме смята за аморален? — попита Карпинтър.