Читаем Зной в полунощ полностью

— Не, не сте длъжен. Но много бих искал. Не изпитвам отмъстителни чувства, но наистина съм любопитен. Много ми се ще да узная някои неща от самия вас.

— А длъжен ли съм да ви отговоря?

— Вие извършихте нещо чудовищно с мен — отговори с по-остър тон Фаркас и думите му изплющяха като камшик. — Това ми дава право да получа няколко отговора от вас, ако не друго. Проявете поне най-елементарно човешко съчувствие. Нали все пак сте човек, доктор Ву? А не някакъв безчувствен андроид?

— Вие ще ме убиете, когато приключа работата си тук, нали така?

— Дали ще ви убия? Не знам. Не виждам с какво това би ми помогнало и ми се струва твърде дребнаво. Разбира се, ако вие искате да ви убия…

— Не. Не.

— Значи, всичко е наред — усмихна се Фаркас. — Ако наистина исках да ви убия, щях да го направя на Валпарайсо Нуево. Не съм чак толкова безрезервно предан на „Киоцера-Мерк“, че да поставя интересите на компанията по-високо от моите. Просто не виждам смисъл да ви убивам. Вместо това предпочетох да изпълня задачата, заради която бях изпратен, а именно да ви доставя на Корнукопия, за да осъществите необходимите на компанията проучвания.

— И наистина свършихте работата си. За вас е от огромно значение да си свършите работата. А когато повече не съм нужен на компанията, ще ме убиете. Знам го, Фаркас. Какъв смисъл има да разговаряме?

— За да ми предоставите причина да не ви убия, когато вече не сте нужен на компанията.

— Как бих могъл да го направя?

— Нека да помислим, нали може? Може би ако успея да разбера малко по-добре вашата гледна точка, ще бъда и по-милостив. Например, когато правехте своите експерименти със зародиши в Ташкент, какво точно изпитвахте — тук, в сърцето си, — как се отнасяхте към своята работа?

— Това беше толкова отдавна.

— Да, почти преди четирийсет години. Някои от тези зародиши вече са станали безоки мъже. Но сте длъжен да си спомните нещичко. Кажете ми, докторе: изпитвахте ли някакво колебание, някакви морални угризения, когато работехте върху мен в утробата на майка ми? Не изпитвахте ли нравствена погнуса? Или съжаление, да речем?

— Изпитвах силно научно любопитство — отвърна без колебание Ву. — Опитвах се да узная някои неща, които ми се струваха важни. Пътят на познанието минава през практиката.

— Като жертвахте човешки същества.

— Да, човешки същества. Беше необходимо. Човешкият генотип се различава от животинския.

— Това не е вярно! Не е вярно! Не се различава особено. Бихте могли да експериментирате върху зародиши на шимпанзета и да постигнете почти същите резултати. Знаете го много добре, докторе.

— Шимпанзетата нямаше да могат да ни обяснят с думи особеностите на своите сетивни възприятия, придобити благодарение на сляпото зрение.

— Разбирам. Само хората биха могли да го направят.

— Точно така.

— А и в Ташкент разполагахте с достатъчно количество човешки същества вследствие на хаоса, причинен от Разпадането. Неродени човешки същества, които са изключително подходящи за генетични опити. Вашето силно научно любопитство беше удовлетворено и това ви направи щастлив. Но нямаше ли да е морално да помолите майките на неродените за разрешение? Например моята майка не само че не е дала съгласието си, но е била и чужденка, чужденка с дипломатически имунитет. И въпреки това…

— Какво искате да ви кажа? — извика Ву. — Че постъпих по ужасен начин с вас? Да. Да. Признавам. Извърших нещо ужасно. Възползвах се от безпомощността на хората във военно време. Искате да ме принудите да призная, че съм злодей? Че се разкайвам заради извършените от мен престъпления? Че искам да ме убиете заради това, което съм ви сторил? Да. Признавам, че съм злодей. Измъчват ме угризения. Изпитвам непоносима вина и знам, че заслужавам наказание. Какво чакате още? Убийте ме веднага! Хайде, Фаркас, убийте ме и да приключваме!

— Господин Фаркас — обади се притеснено служителката, без да помръдне от мястото си, — може би е безсмислено да продължавате този разговор. По-добре да вървим. Ще ви покажа квартирата, а след това…

— Само още една минута — прекъсна я Фаркас и се обърна към Ву, който отново беше стихнал в непроницаемо безмълвие. — Не вярвате нито на една думичка от това, което казахте, прав ли съм, докторе? И до днес продължавате да смятате, че това, което извършихте в Ташкент с мен и с другите като мен, е било напълно оправдано, че сте го направили в името на свещената наука и не изпитвате нито капка разкаяние. Не е ли така?

— Така е. И отново бих го направил, ако ми се отдаде такава възможност.

— Да. Точно това си мислех и аз.

— Следователно узнахте това, което вече сте знаели. Сега ще ме убиете ли? Не мисля, че това ще бъде по вкуса на вашата „Киоцера-Мерк“.

— Не — отвърна Фаркас. — Нямам намерение да ви убивам нито сега, нито по-късно. Просто исках да чуя онова, което току-що изрекохте. Искам да разбера още нещо. Изпитвахте ли удоволствие от заниманията си?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези