Зной в полунощ

Мина доста време, преди да се свърже. Предполагаше, че един агент на недвижими имоти би трябвало да очаква с нетърпение разговора със свой евентуален клиент, но очевидно връзката с господин Накамура не беше най-лесно осъществимото нещо на този свят. Най-после мониторът проблесна и се появи лицето на някакъв японец с типичния непроницаем израз: безизразен поглед и усмивка на андроид. Неизвестно защо му мина през ума, че това е по-скоро лице на чистокръвен японец, отколкото на американец от японски произход. Странно.

— Аз съм господин Курашики — проговори лицето. — Господин Накамура е дълбоко признателен, че се отзовахте на обаждането му. Готов е да се срещне с вас в който и да е от посочените часове днес или утре.

Появи се кратък списък: два часът следобед, четири часът следобед, девет или единайсет на следващата сутрин.

Роудс усети да го полазват ледени тръпки. Усъмни се дали въобще някога би се срещнал с господин Накамура, дали въобще съществува реален господин Накамура, дори дали съществува реален господин Курашики. Този господин Курашики приличаше по-скоро на изкуствен, отколкото на реален човек.

Миг по-късно Роудс си каза, че оглупява. Курашики чисто и просто беше организационният секретар и беше точно толкова истински, колкото и всеки друг японец. Свобода беше прав: работата се оказа сериозна и това действително беше предложение от действителна конкурентна мегакорпорация.

— Днес на обяд — каза Роудс. Това означаваше, че трябва да тръгне почти незабавно. Единственият начин да не го подведе пословичната му небрежност. Този път може би щеше да бъде по-добре да е точен. — Бихте ли ме ориентирали…

— От Бъркли ли ще тръгнете? От „Сантачиара текнолъджис“?

— Да.

— Пътуването ще ви отнеме четиринайсет минути и трийсет секунди. Щом се включите в шосе 24, инструктирайте колата си да следва маршрут H112.03/достъп WR52.

Роудс натисна клавиша за разпечатване на информация и шифърът се източи през цепнатината. Благодари на Курашики и прекъсна връзката.

— Отложи следобедните ми ангажименти — нареди Роудс на информатора. — Излизам.

Когато колата напусна гаража, вятърът продължаваше да духа: осезаем, безмилостен и остър като нож, с около осемдесет километра в час, насрещен. Можеше дори да се види. Напомняше зловещо златисто сияние с цвят на урина: отровна фосфоресцираща вихрушка от промишлени отпадъци, която се носеше на запад откъм индустриалната зона в далечния край на Уолнът Крийк. Облакът беше толкова плътен, че можеше да се просмуче във всичко, което срещнеше по пътя си към океана. Роудс се сети за новата теория на Ван Влиет — гъстата аминокиселинна супа, която щеше да сътвори невероятно опасната бактерия. Може би именно този вятър щеше да допринесе за възникването на подходящата химическа среда в океана още този следобед, което според Ван Влиет и без това предстоеше да се случи съвсем скоро.

Роудс не обичаше да отстъпва управлението на робота. Но в случая нямаше представа къде отива и не знаеше нищо друго освен шифъра на маршрута, който беше H112.03/достъп WR52 и се намираше някъде в околностите на Уолнът Крийк.

— Откарай ме до H112.03/достъп WR52 — разпореди Роудс на колата.

Колата послушно повтори номерата.

Но всичко, което успя да стори, беше да посочи шифъра на маршрута още веднъж. За автомобилния мозък H112.03/достъп WR52 не означаваше нищо повече от място с координати H112.03/достъп WR52 и толкоз.

Колата се придържаше точно към маршрута, като съобразяваше скороста с насрещния вятър. Преведе Роудс без нито едно друсване през старинния тунел Калдекот и навлязоха в безцветната, сякаш опожарена равнина на изток от хълмовете, където температурите бяха винаги с двайсетина градуса по-високи, тъй като свежият тихоокеански бриз не стигаше толкова навътре в сушата дори когато зловещите „Диабло“ кротуваха. Температурата днес вероятно беше много по-висока. „Пустинен зной — мислеше си Роудс, — горещо като в пещ, в която можеш да се опечеш само за секунди.“ Но в удобния, херметически затворен мехур на колата той се чувстваше в безопасност, докато тя се носеше по магистралата, след това покрай старовремските небостъргачи в тихите предградия Оринда, Лафайет, Плезънт Вали по посока на просналия се върху огромна площ и порутен главен град Уолнът Крийк. Малко преди разклона за Уолнът Крийк колата отби от магистралата по едно зигзагообразно отклонение и се заизкачва по хълма. Околността беше учудващо пуста и само тук-там сред полянки изгорена трева се открояваше чворестият ствол на някой дъб. Колата премина последователно през два охраняеми входа и накрая през един контролен пост, в сравнение с който първите два приличаха на детски препятствия.

На височина около дванайсет метра във въздуха трепкаха блестящи зелени букви:

Киоцера-Мерк, ООД

Изследователски център „Уолнът Крийк“

Именно това беше отговорът на неговия въпрос, в който отдавна вече беше престанал да се съмнява.

Поета от някакъв невидим мозък на „Киоцера“, колата беше пропусната от контролния пост, мина покрай редица сякаш древновавилонски сгради и навлезе в куполообразно хале-приемна.