Зной в полунощ

Очакваше го господин Курашики, у когото не забеляза абсолютно нищо изкуствено, а си беше истински японец с характерната изисканост на влечуго. Господин Курашики го поздрави с типичния японски поклон, кимайки автоматично. Не пропусна и дежурната бегла усмивка. Роудс отвърна на усмивката, но не и на поклона. С това формалностите приключиха. Господин Курашики заведе Роудс до един асансьор, който го отнесе до някакъв офис, чиято мебелировка и аскетична обстановка подсказваха, че служи именно за подобни импровизирани срещи.

Беше точно обяд.

Господин Курашики изчезна безмълвно. Роудс пристъпи напред. Точно в центъра на помещението го очакваше необичайно висок японец. Беше от съвършено друга порода. Сякаш беше изваян от жълтозелен обсидиан: остри черти, блестяща кожа, лъскави, раздалечени смолисточерни очи, над които имаше една-единствена плътна, непресечена вежда. Мощни заострени скули.

Този не се поклони. Но се усмихна с почти човешка усмивка.

— Добър ден, доктор Роудс. Безкрайно се радвам, че ни удостоихте с присъствието си — започна той. — Вярвам, ще ми простите дребната хитрост, че ви каним под предлог за сделка с недвижим имот. Предполагам, сам знаете, че понякога се налагат подобни уловки.

Гласът му беше дълбок и плътен, а акцентът подчертано чуждестранен: съвременният международен монотонен английски, на който бяха започнали да говорят японците емигранти, запокитени и намерили убежища по всевъзможни точки на земното кълбо.

— Но аз не съм се представил. Аз съм Накамура. Администратор ниво три.

Между пръстите му — сякаш беше фокусник — изневиделица се появи опасана със златен кант изящно ламинирана визитка, която той подаде на Роудс с елегантен заучен жест.

Роудс се вторачи в нея. Металните букви блещукаха със загадъчен вътрешен блясък. Личеше монограмът на „Киоцера-Мерк“, отпечатаното с модернистичен триизмерен шрифт име ХИДЕКИ НАКАМУРА и простичко изписаната цифра „3“ в единия ъгъл. Знакът на неговия ранг: мястото на Накамура в йерархичната стълбица.

Ниво три?

Това наистина беше могъща управленска степен, само на крачка от двете върховни нива, окупирани почти изцяло от членовете на притежаващите неограничена власт фамилии, които управляваха мощните мегакорпорации. В цялата си кариера досега Роудс дори не беше виждал, камо ли да беше разговарял с някое по-високо от ниво четири.

Леко развълнуван, той пъхна визитката в джоба си. Накамура отново протегна ръка, този път за обичайното западняшко ръкостискане, и Роудс я пое. Ръката му беше като на всеки нормален смъртен.

Усмивката не слизаше от лицето на Накамура. Но на Роудс му се стори, че долавя зад тази усмивка хладната ярост, която неспирно бушува у тези високопоставени японци, прокудени от родината от океанските фурии, независимо от цялото си богатство, могъщество и интелигентност. Принудени да започнат отначало в обкръжението на космати, грозни, миризливи, бледолики варвари с огромни носове. И дори да се ръкуват с тях от време на време.

— Ако ми разрешите да ви предложа нещо за пиене, доктор Роудс — продължи Накамура, — лично аз предпочитам коняк и ако сте съгласен да се присъедините…

„Наистина са ме проучили“ — възхити се Роудс.

— Да — не изчака да го канят дълго той. — Разбира се. Моля.

* * *

— Ето там има ресторант — каза Енрон. — Хайде да обядваме.

— Ресторант ли? — учуди се Йоланда. — Не виждам никакъв ресторант, Марти.

— Там. Ето там — повдигна ръката й Енрон, сякаш беше тояжка, прикрепена към тялото й, и посочи нататък. — Онова местенце с масите отпред и червено-зелените тенти. Всички ресторанти тук са на открито. Защото можеш спокойно да дишаш въздуха навън, нали разбираш?

— О — каза отнесено тя. — О, да. Разбирам.

Наистина ли? Бяха прекарали вече осем часа на Валпарайсо Нуево, а тя продължаваше да се движи като лунатик. Вярно че за първи път беше на сателит, но все пак… все пак…

Когато влязоха в терминала, бяха наобиколени от досадна пасмина агенти, които им предлагаха услугите си като туристически гидове, а тя стоеше смутена и объркана отстрани, докато той се опитваше да се разбере с тях. „Какво искат?“ — попита го тя като уплашено дете, докато навалицата се блъскаше около тях. Изглежда, не чу и отговора му: „Мръсни пиявици. Паразити, които искат да им бъде платено, за да те прекарат през митницата и да те настанят в хотел, с което всеки интелигентен човек би могъл да се оправи сам.“ Накрая все пак ангажира един от тях, едър, русоляв, закръглен младеж на име Клюдж. Нае го, защото му хрумна, че услугите му на такова корумпирано място наистина биха били от полза, а и за да си осигури човек, който би могъл да му помогне да установи необходимите контакти във връзка със задачата, която си беше поставил. А именно да открие нейния законспириран приятел от Лос Анджелис, Давидов, което можеше да се окаже нелек проблем, особено ако въпросното лице не гореше от желание да бъде разкрито.

Енрон беше обяснил част от намеренията си на Йоланда, не всичко, естествено, и в отговор тя кимна с глава, но очите й го гледаха все така тъпо и недоумяващо.