Зной в полунощ

— Поразително лице. Бих искала да го извая от глина. Да прокарам ръце върху него и да усетя костната му структура. Кой е той, Марти?

— Казва се Фаркас. Джордж Фаркас, Ласло Фаркас или Александър Фаркас — забравил съм първото му име. Унгарец. Те имат най-малко по шест собствени имена. Ако не са Джордж, са Ласло или Александър. Или Золтан. Работи в „Киоцера — Мерк“. Виктор Фаркас, сетих се. Виктор. Изключението потвърждава правилото.

— Откъде го познаваш? — попита Йоланда.

— Срещнах го преди време. Не помня точно къде — в Боливия или във Венецуела, — но беше някакво неописуемо горещо място, обрасло с джунгли, пълзящи растения и палмови дървета, и ако останеш повече от пет минути на едно място, целият се покриваш с мъх. С този Фаркас сме колеги.

— Журналист ли е?

— Шпионин. Официалната му длъжност е „експедитор“. Така както моята е „журналист“. Занимаваме се с едно и също, но той за „Киоцера-Мерк“, а аз за израелското правителство.

— Мислех, че работиш в списание „Космос“.

Енрон хвана отново ръката й. „Има разкошни гърди — помисли си той, — но е наистина глупава. Двете неща вероятно са свързани. Крава не само в преносния, но и в буквалния смисъл — буквална крава. Вероятно е ретрофирана от волски гени, за да има такива великолепни вимета.“

— Мислех, че вече съм ти обяснил — започна кротко той — и че вече си разбрала. Работата в списанието ми е само прикритие, Йоланда. Аз наистина съм шпионин. Всъщност това е заниманието ми, докато се правя на журналист. Сега стана ли ти ясно? В състояние ли си да ми повярваш? Мислех, че сме се разбрали още първата нощ, когато бях при теб.

— На сутринта реших, че си се пошегувал.

— Шпионин съм. Наистина. Когато ми каза за своите приятелчета от Лос Анджелис, причината, поради която те помолих да дойдеш с мен тук и да ме запознаеш с тях, е ползата, която ще извлече от това моята страна. Не моето списание, а моята страна. Аз работя за държавата Израел. Толкова ли ти е трудно да повярваш? Когато те оставих сама снощи, аз се обадих на един човек в Йерусалим по тайна директна линия, използвах кодови имена и кодови думи, информирах ги на шпионски език къде искам да отида и защо искам да отида там, след което ми изпратиха билетите по специален канал. И визи за нас двамата. Да не мислиш, че толкова лесно се уреждат входни визи за такова място? Но аз се справих само за една нощ, защото моето правителство извърши необходимото. Казвам ти всичко това, защото искам да си съвсем наясно кой съм. Понякога може да ти се струвам гадно копеле, но съм почтен човек, Йоланда.

— Онази нощ, когато ти казах, че никога не съм спала с шпионин, ти каза, че си такъв. Каза го ей така. Отначало ти повярвах, но след това размислих. Сега ми казваш същото.

— Ако ти се иска да вярваш, че съм драскач в списание, Йоланда, вярвай си. Мисли за мен това, което би те направило най-щастлива.

Енрон разбра, че не беше в състояние да я убеди. Което всъщност беше по-добре за него. Ако се случеше да бъде разпитвана някога, щеше да удави тези, които я разпитваха, в порой от двусмислена информация. Понякога да кажеш на хората простичката истина за себе си, беше най-сигурният начин да забулиш реалността с мъгла от недоразумения.

— Онзи човек без очите — продължи Йоланда, — как е възможно да е шпионин, щом не вижда?

— Вижда чудесно. Но по различен начин.

— Искаш да кажеш, че притежава екстрасензорни способности?

— Да, нещо такова.

— Така ли се е родил?

— И да, и не.

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Направили са му пластична операция още в утробата. Не знам кой и защо го е направил. Когато се запознахме, не беше удобно да го разпитвам.

Енрон си позволи да погледне за миг към Фаркас. Беше зает с обяда си. Изглеждаше спокоен, отпуснат и съсредоточен в храненето си. Дори да беше забелязал присъствието му, не показваше никакви признаци за това.

— Много специален мъж — продължи той, — много умен и много опасен. Чудя се какво прави тук… Намираш лицето му за изумително, така ли?

— Страхотно.

— И искаш да го изваеш? Да прокараш ръце върху костната му структура?

— Да. Много бих искала.

— Аха. В такъв случай да се опитаме да намерим начин да го осъществим, съгласна ли си?

* * *

Към залез слънце Карпинтър повери на Хичкок командването на траулера и тръгна към „Каламари Мару“ в излъскания, малък сребрист каяк, който ползваха в такива случаи. Взе със себе си и Ренет.

Вонята от кораба стигна до ноздрите му далеч преди да се покатери по лъскавата плетена стълба, която метнаха отгоре: тежко, натрапчиво зловоние, толкова плътно, че почти можеше да се види. Сякаш вдишваш всички миризми на Кливланд наведнъж. Карпинтър съжали, че не носи маската. Но кой би предположил, че ще му дотрябва маска в открито море, където човек се надяваше да подиша сравнително чист въздух?