Зной в полунощ

Точно в този момент се случи нещо неочаквано. До слуха му долетя плътен, басов мъжки глас:

— Ето къде си била, Йоланда! Търсих те навсякъде! Виждам, че си имаш ново приятелче!

Фаркас се обърна по посока на гласа. Отляво се приближаваше възниска тъмна фигура. Представляваше единична колона от блестящо черно стъкло, тясна в основата си, нагоре се разширяваше. Повърхността й беше съвършено гладка и сякаш хлъзгава. Фаркас моментално се досети, че е виждал този мъж някога, много отдавна, и усети, че се напряга, осъзнавайки, че е участник в нагласено представление.

Но дали беше така? Чу Йоланда Бермудез да се задъхва от изумление. Светкавично беше дръпнала ръцете си, щом чу гласа, сякаш беше гузна. Явно не беше очаквала появата му и беше притеснена. Цветовете й заподскачаха като бесни. Размаха ръка към мъжа, сякаш искаше да го отпрати.

Вероятно двамата пътуваха заедно. Спомни си, че тя не беше сама на масата предишната вечер, но Фаркас не беше обърнал внимание на партньора й. Дали го беше открила сама все пак, или беше някаква общо устроена уловка?

— Познавам ви — каза спокойно Фаркас, хванал оръжието в джоба си. Беше го заредил на „вцепеняване“, само една степен под „смърт“. Засега беше достатъчно. — Вие сте… — порови се той из паметта си — израелец, нали?

— Правилно. Точно така! Чудесно! Мешорам Енрон. Срещнахме се в Южна Америка преди доста години. В Боливия, доколкото си спомням.

— По-точно в Каракас — спомни си Фаркас съвсем ясно. Разбира се, дребосъкът беше шпионин. — На конференцията за извличане на морски минерали. Виктор Фаркас.

— Да. Помня. Не е лесно да ви забрави човек. Все още ли сте в „Киоцера“?

Фаркас кимна.

— А вие? Навярно някое ново списание?

— Да, „Космос“. Подготвям статия за орбиталните светове L–5.

— А вие? — запита с любезен тон Фаркас, като погледна Йоланда. — Вероятно помагате на господин Енрон да подготви статията?

— О, не, нямам нищо общо с никакви списания. С Марти се запознахме вчера, докато пътувахме със совалката от Земята.

— Госпожа Бермудез се сприятелява много бързо — поясни Енрон.

— И аз го установих току-що.

Енрон се засмя. На Фаркас му направи впечатление, че смехът му е отмерен и добре отрепетиран тъкмо за такива ситуации.

— Е, в такъв случай няма да ви безпокоя повече. Но трябва да изпием по едно питие, какво ще кажете, а, Фаркас? Колко време възнамерявате да останете тук?

— Нямам представа. Поне още няколко дни.

— На почивка ли сте?

— Да, на почивка.

— Великолепно местенце, нали? Няма нищо общо със старата нещастна Земя — понечи да се оттегли Енрон. — Вижте какво, нали ще оставите на Йоланда името на хотела си? Ще ви се обадя, за да си уговорим среща. — След което се обърна към Йоланда с деликатен, но нетърпящ възражения глас: — Ще се видим по-късно, нали?

„Значи наистина пътуват заедно“ — каза си Фаркас. Скулпторката и шпионинът. Струваше си да помисли върху това. То съвсем не беше случайност. Очевидно Енрон го беше видял предишната вечер в ресторанта. Днешната среща беше организирана от него нарочно. Дали използваше жената като примамка? Не можеше да бъде сигурен, факт е, че пътуват заедно, но дали работят заедно? И ако е така, върху какво?

Енрон си беше тръгнал, Фаркас отново посегна към ръката й и тя му я подаде.

— Така. Да поговорим за днешния следобед, за мерките, които трябва да вземете за вашата скулптура, портрета, който искате да ми направите…

* * *

Накамура щракна тихо, но властно с два пръста и яркоблестящото съоръжение, което напомняше гигантски стоманен стършел без крила, отскочи във въздуха в центъра на обширното пусто помещение, в което провеждаха своя разговор с Роудс. Конструкцията изпълни почти цялото пространство.

— Това, доктор Роудс, е прототип на нашия междузвезден кораб. Показвам ви го не защото работата ви при нас, ако решите да опитате късмета си тук, би имала нещо общо с междузвездната програма, а просто защото нямам търпение да ви покажа докъде сме стигнали в своите разработки. Ще ми разрешите ли удоволствието да ви предложа още една чаша коняк?

— Все пак… — започна Роудс, но Накамура вече наливаше.

Роудс усети, че започва да се напива. Накамура му подаде чашата със свободната си ръка.

Всъщност може би беше по-добре да пийне малко. От първия миг разбра, че покрай този човек се чувства като в безтегловност. Подозираше, че той на всяка крачка ще се опитва да го надхитрява и да го поставя натясно, тъй че питието го караше да се чувства по-сигурен. Беше взел решение да не приема нищо при тази първа среща, независимо от ултимативността на средствата, с които би си послужил Накамура. Имаше достатъчно опит с пиенето, за да е сигурен, че малко или повечко коняк нямаше да го подведе да промени решението си; а и наистина му помогна да се поотпусне в тази крайно напрегната ситуация в присъствието на подобна страховита корпоративна фигура.