Зной в полунощ

Всички наоколо бързо свикнаха с външния му вид. И собствениците на кафенетата, и келнерите андроиди. Неговата необичайност скоро престана да ги смущава. Достатъчни бяха два-три дни. Сега за тях той беше просто един от редовните клиенти, който само по една случайност беше лишен от очи. А и даваше добри бакшиши. Какви ли не се срещаха тук. Но всеки се съобразяваше и не проявяваше излишно любопитство към чудатостите на околните. Основното правило беше спазване на дискретността. Дискретност и услужливост. Негласният обществен договор — стилът на Валпарайсо Нуево. „Добро утро, господин Фаркас. Радвам се, че ви виждам отново, господин Фаркас. Надявам се, че спахте добре, господин Фаркас. Чаша кафе, господин Фаркас?“

Този сценарий му допадаше, както и огромното небе, изумителният танц на звездите и грандиозните гледки на Земята и на Луната. За него Земята представляваше масивна, спираловидноизвита пурпурна кутия с тежко провиснали зелени пискюли, а Луната беше изящно, ефирно вдлъбнато кълбо, пълно с грапави оранжеви намотки, наблъскани във вътрешността му като малки пружини. Понякога слънчевите лъчи озаряваха някой от съседните L–5 светове под такъв ъгъл, че от повърхността му избухваше великолепен светлинен гейзер, едновременно отразен и пречупен, и пронизващ черното пространство като каскада от милиони блещукащи брилянти. Гледката беше наистина впечатляваща. Отдавна не беше се наслаждавал на толкова приятна ваканция.

Разбира се, от него се очакваше не само да почива, но и да си върши работата. Но едва ли би могъл да залепи обява на градското табло, че моли за информация относно някакъв предполагаем преврат. Можеше единствено да обикаля тихомълком наоколо, да се ослушва, да наблюдава и да следи за всякакви възможни знаци покрай себе си. Постепенно би могъл да направи необходимите връзки между наглед случайни събития и да открие онова, което компанията очакваше от него. А можеше и нищо да не открие. Това не зависеше от доброто му желание.

На четвъртия ден, докато обядваше на своето обичайно място — един ресторант градина, пред чиито обрасли с бръшлян стени величествено се възправяха три бюста на Върховния, — Фаркас усети, че е център на някакъв разговор, който се провеждаше на една от крайните маси. Някакъв човек, който приличаше на алена конструкция от зигзази и спирали с голямо, блестящо овално петно в центъра — яркосиньо и съвършено гладко, каквато беше представата му за око, — обсъждаше нещо по негов адрес с главния келнер.

И двамата гледаха към него. По жестовете им не му беше трудно да отгатне, че зигзагообразният овал настояваше за нещо, а главният келнер се противеше. Последва обичайният бакшиш, Фаркас предположи, че приятният му усамотен обяд скоро ще бъде прекъснат.

След миг си спомни кой е зигзагообразният: агент на име Клюдж, един от онези, дето постоянно висяха на космодрума и предлагаха услугите си на новопристигналите на Валпарайсо Нуево. Хуанито му го беше посочил като негов конкурент, Фаркас си спомни, че беше усетил възхищение в думите му.

Главният келнер — три блестящи бели пръта, обвити от плътна черна лента — се приближи към него. Зае раболепна поза. И се изкашля:

— Моля да бъда извинен, че нарушавам спокойствието ви, господин Фаркас, но един човек би искал да разговаря с вас и твърди, че е изключително важно…

— Обядвам — каза Фаркас.

— Разбирам, господин Фаркас. Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих, господин Фаркас.

Сигурно съжаляваше. Но трябваше да си изработи бакшиша, независимо дали би убедил Фаркас, или не.

Дали пък това не беше някакъв знак, някаква следа.

— Чакай. Как се казва? — запита Фаркас трите отдалечаващи се бели пръта.

— Клюдж, сър. Агент. Казах му, че не се нуждаете от услугите му, но той заяви, че не става въпрос за това и че няма намерение да ви продава нищо…

— Добре — прекъсна го Фаркас. — Кажете му, че ще разговарям с него.

Клюдж се приближи и спря наблизо. Централното петно беше станало плътносиньо, почти черно и същевременно по-матово. Фаркас го възприе като знак за дълбоко неудобство, контролирано с големи усилия. Реши да бъде внимателен и да не подценява този Клюдж. Познаваше тази своя слабост: да се държи снизходително с хората, които изпитваха смущение от външния му вид. Всички първоначално се смущаваха от вида му и се мъчеха да потиснат спонтанното си отвращение. Но от това някои от тях не ставаха по-безопасни.

— Името ми е Клюдж, сър — започна той. Тъй като Фаркас не реагира, добави бързо: — Намирам се вляво от вас.

— Да, знам. Седнете, Клюдж. Това първото ви име ли е или второто?

— Всъщност и двете, сър.

— Да, твърде любопитно — продължи да се храни Фаркас. — И какво по-точно искате от мен? Разбрах, че сте агент. Не възнамерявам да ползвам такъв.

— Известно ми е, сър. Хуанито е ваш агент.

— Беше.

Настъпи кратка пауза.

— Да, сър — продължи Клюдж. — Всъщност това е един от въпросите, които бих искал да ви задам, ако нямате нищо против.