Зной в полунощ

Вече знаеха и за Ван Влиет? Без съмнение. И му предлагаха не кого да е, а фигура като Ву Фаншуи да помогне за довеждането на разработките му до успешен край?

Невероятно. Наистина невероятно.

— Мисля все пак да изпия още едно, господин Накамура.

— Разбира се.

Накамура му наля двойно, ако не и тройно по-голямо количество.

— Сам разбирате, че днес не съм в състояние да дам отговор на нито един от тези въпроси.

— Естествено. Това е сериозна стъпка, която би променила напълно живота ви. Наясно съм, че сте силно обвързан със „Самурай индъстрис“, или по-точно със „Сантачиара текнолъджис“. Вие не сте човек на лесните и прибързани решения. Знаем това — наблюдаваме ви много отдавна, доктор Роудс, което не би трябвало да ви изненадва — и ценим тази ваша черта. Не бързайте. Премислете обстойно всичко. Обсъдете това, което ви казах, с най-доверените си приятели.

— Да.

— Едва ли е необходимо да изтъквам нуждата от дискретност при тези ваши обсъждания.

— Едва ли.

Накамура се изправи.

— Ще поддържаме връзка, доктор Роудс.

— Да. Разбира се.

— Тази първа среща беше изключително ценна за мен, а, надявам се, и за вас.

— Да. Наистина.

Накамура се поклони изискано, според всички протоколни правила. Роудс направи непохватен опит да върне поклона.

„Администратор ниво три — и ми се кланя — мина му през ума. — Невероятно.“

Господин Курашики го очакваше да го отведе до колата. Дълго време остана вътре като замаян, чудейки се накъде да тръгне. Беше все още сравнително ранен следобед. Да се върне в лабораторията? Не, не и точно в този момент. Не и в състоянието, в което се намираше. Почти напълно пиян, плувнал от напрежение в пот, направо изтощен. Дорева му се. Интервю с действителен администратор ниво три; предложение да създаде нова своя лаборатория без никакви финансови ограничения; и най-смайващото от всичко — самият Ву Фаншуи привлечен за негов сътрудник. Как да не откачиш.

Почувства необходимост да сподели с някого. Но с кого? С Изабел? Не, за бога! С Нед Свобода? Едва ли.

Пол Карпинтър, това беше човекът. Единственият в космоса, на когото можеше да се довери. Но Карпинтър в момента гонеше айсберги някъде в открития океан. Усети се напълно сам с тази своя тайна, заседнала като буца в гърлото му.

— Карай към вкъщи — нареди на колата той.

Изобщо не се чувстваше като ръководител на отдел ниво осем, нито като световноуважаван учен. Чувстваше се като малко момче, което се беше отдалечило толкова много от брега навътре в океана, че нямаше никаква представа, как да се върне обратно на сушата.

* * *

— Според мен, капитане — заяви Хичкок, — трябва само да ги закачим на буксир. На Наката са му останали няколко свободни куки и ще ги изтеглим до Фриско заедно с айсберга.

— Спри се малко — прекъсна го Карпинтър. — Да не си се побъркал? Аз да не съм някой скапан пират.

— Кой ви говори за пиратство? Това е наше задължение. Трябва да ги предадем на властта, шефе, поне така мисля аз. Те са метежници.

— Нито пък съм полицай — остро отвърна Карпинтър. — Да вървят на майната си с техния метеж. На мен какво ми влиза в работата? Аз имам други задължения. Просто искам да откарам този айсберг на изток. А не да мъкна някакви щураци със себе си.

Хичкок не каза нищо. Широкото му тъмно лице се навъси.

— Виж какво — кипна Карпинтър, — нямам никакво намерение да ги арестувам. Въобще да не ти е минало през ума. Това не подлежи на обсъждане и ти много добре го знаеш.

— Навремето гледахме сериозно на такива неща — отвърна кротко Хичкок. — Знаете какво имам предвид, нали? Не сме си позволявали просто да обърнем гръб.

— Просто нищо не разбираш — настоя на своето Карпинтър, а Хичкок го изгледа презрително. — Не. Отвори си добре ушите и чуй какво ще ти кажа. Този кораб само ще ни докара проблеми на главата. Жената, която го командва, е такова чудо, че по-добре да стоиш настрана от нея. Ако се опитаме да я задържим, ще трябва да й поставим белезници, а не съм сигурен, че това ще е лесно. Ние сме само пет души, а колко са те — нямам представа. На всичко отгоре това е кораб на „Киоцера-Мерк“. „Самурай“ не ни плащат, за да вадим кестените на „К-М“ от огъня.

Вече наближаваше обяд. Ковалчик се беше свързала на два пъти, за да разбере плановете на Карпинтър. И двата пъти той отклони разговорите. Слънцето припичаше почти отвесно и небето беше по-ярко от всеки друг път. Високо във въздуха се носеха спираловидни синьовиолетови и зелени облаци, пълни с боклуците на парниковия ефект и довлечени от областите с високо налягане, надвиснали над централната част на Съединените щати. На Карпинтър му се стори, че долавя дъха на метан.

Насреща се издигаше айсбергът, блеснал като полиран мрамор, и с увеличаваща се жега от него се изливаха все по-обилни потоци вода. В Сан Франциско сигурно вече бършеха праха по стените на празните резервоари. Крайно време беше да потеглят. Ковалчик и Колберг трябваше да решат проблемите си без негова помощ. Това не го караше да се чувства по-добре, но имаше толкова много неща на този свят, които го караха да се чувства зле и които не можеше по никакъв начин да поправи.