Зной в полунощ

— Казахте, че ще убие онези петимата — обади се Каски и прокара нервно ръка по обръснатия си скалп. — Дали ще го направи наистина?

— Най-вероятно блъфира — сви рамене Карпинтър. — Доста е откачена, но не вярвам да е чак до такава степен.

— Не съм съгласна — намеси се Ренет. — Иска да се отърве от тях по възможно най-гадния начин. Беше на път да го направи, ако не бяхме се появили.

— Мислиш ли?

— Няма възможност да ги държи повече на кораба. Каза, че им свършват успокоителните. Събудят ли се веднъж, ще намерят начин да се освободят. Затова трябва да изчезнат. Сигурна съм, че Ковалчик се канеше да ги прехвърли на айсберга. Сега иска да ги прехвърли на нашия кораб. Ако не ги приемем, просто ще ги изхвърли зад борда.

— Независимо че ние сме свидетели?

— Ще каже, че са се освободили, отмъкнали са спасителната лодка и тя няма представа какво е станало с тях. Кой би отрекъл думите й?

Карпинтър се замисли. Да, кой би отрекъл думите й?

— Айсбергът ще се стопи, докато продължаваме да се мотаме — не се стърпя Хичкок. — К’во правим, капитане? Още ли ще умуваме и ще си чешем езиците или потегляме за Фриско?

— Аз гласувам да ги вземем на кораба — обади се Наката, който не беше обелил дума до този момент.

— Не си спомням да съм обявявал гласуване — сряза го Карпинтър. — Нямаме никакво място за още петима души. Нямаме дори за един. Наблъскали сме се като сардели. Ела на себе си, Наката, кажи ми къде да пъхнем още петима души?

Карпинтър усети, че го хваща бяс. Работата стана прекалено заплетена: юридически последици, хуманни съображения и какви ли не глупости. Чисто и просто вече не съществуваха никакви правила. Ако приемеше петимата на кораба, щеше ли да означава това, че е спасил пет човешки живота или че е станал съучастник в бунт, който по-скоро би трябвало да предотврати?

А най-простичката истина беше, че не биваше да се забърква в цялата тази бъркотия. Не можеше да приема пътници, независимо по какви причини.

Хичкок беше прав, че нямаше повече време за дискусии. Айсбергът ежеминутно губеше вода. И с просто око се виждаха пъплещите ручеи и рухващите отломъци. А и люлеенето ставаше все по-заплашително с оглозгването на ватерлинията. И все повече щеше да се усилва. Трябваше да го поръсят със стъклен прах и да се махат. Сан Франциско щеше да им плати за истински айсберг, но не и за някаква разтопена кашица.

— Капитане! — викна Ренет, която се беше качила на наблюдателната кула и гледаше към водата, заслонила очи с ръка. — Пуснали са лодка, капитане.

— Не — измърмори Карпинтър. — Мръсна кучка!

Грабна ръчния далекоглед. Нямаше никакво съмнение. Беше натъпкана: трима, четирима, не — в нея имаше пет души. Натисна приспособлението за рязкост и образът се изчисти. Да, бяха точно петима мъже. Карпинтър позна бившия капитан Колберг, който седеше отпуснат на носа.

— По дяволите! — изруга Карпинтър. — Праща ни ги. Просто ни ги подхвърля.

— Ако се посвием малко… — понечи да каже Наката и се усмихна обнадеждено.

— Още една думичка и наистина ще те свия — процеди Карпинтър. След което се обърна към Хичкок, който потъркваше замислено наболата си бяла брада: — Вземете лазерни пушки, в случай че ви потрябват. Настройте ги на самозащита. Хичкок, ти и Ренет скачайте в каяка и върнете тези мъже обратно на техния кораб. Ако не са в съзнание, завържете ги за него. Ако са и не искат да се върнат, принудете ги да го сторят. А ако откажат категорично, пробийте две дупки в лодката им и моментално се връщайте тук. Ясен ли съм?

— Напълно, шефе. Напълно — кимна с каменно лице Хичкок.

Карпинтър проследи цялата операция от наблюдателната кула, като се питаше дали и на неговата глава няма да се стовари някой метеж. Не. Не биваше и да си го помисля. Хичкок и Ренет доплаваха покрай ръба на айсберга до лодката на „Каламари Мару“, след което се състоя кратък разговор между Хичкок и петимата, а в това време Ренет беше насочила лазерната пушка привидно небрежно, но готова да я използва всеки момент. Петимата прокудени бяха относително будни. Жестикулираха и размахваха отчаяно ръце. Но Хичкок продължаваше да настоява на своето и Ренет продължаваше да придържа небрежно пушката, така че петимата изглеждаха все по-обезсърчени. Внезапно дискусията беше прекратена и каякът се насочи обратно към „Тонопа Мару“, мъжете в лодката останаха на мястото си, очаквайки да разберат какво ще се случи по-нататък.

— Лоша работа, шефе. Капитанът казва, че тази жена му е отнела кораба, защото е искала от него да им отпусне по-високи дози защитен серум, а той не се е съгласил. Обяснява, че просто не разполагат с такова количество. Тази работа никак не ми харесва, шефе.

— На мен също — каза Карпинтър. — Повярвай ми.

— Много отдавна съм разбрал, че когато един мъж те кара да му вярваш, това е последното, което трябва да направиш.