Зной в полунощ

„По дяволите — изтръпна Карпинтър. — Ето го. Ето го и моя метеж.“

Боботейки нещо, Хичкок сви ръце в юмруци. Карпинтър изпита смесено чувство на гняв и уплаха и без да се замисля, удари възрастния мъж с всичка сила по устата. Главата му рязко се отметна и той политна към перилата. Опря се върху тях и отскочи. За малко да загуби равновесие, но все пак успя да се задържи на краката си. От устата му изскочи нещо като стенание, което напомняше по-скоро грухтене. Върху бялата му брада проблесна кървава капка.

За момент Хичкок го погледна като замаян. След това фокусира погледа си и в очите му се появи изумление.

— Нямаше да те ударя, капитане — замига той потресен. — Никой не си позволява да удари капитана. Никога. Знаеш го, капитане.

— Казах ти да включиш двигателите.

— Ти ме удари, капитане. По дяволите, защо ме удари?

— Тръгна срещу мен, не беше ли така?

Хичкок го гледаше с кръвясали очи, които грееха върху потъмнялото му от защитния серум лице.

— Помисли, че ще те нападна? О, капитане! О, господи! Исусе Христе!

Поклати глава и обърса кръвта от бузата си. Карпинтър видя, че кърви и кокалчето на юмрука му — беше попаднал на зъб. Хичкок продължаваше да го гледа втренчено, сякаш виждаше току-що излязъл от гората тиранозавър. Постепенно изразът на изумление премина в нещо като печал. Или може би съжаление? „Това би било още по-лошо — помисли си Карпинтър. — Много по-лошо.“

— Капитане… — понечи да каже с пресипнал глас Хичкок.

— Не казвай нищо. Просто върви и включи двигателите.

— Да. Добре, шефе.

И той се затътри нататък, докато разтриваше устната си.

— Каски получава сигнал SOS — викна някъде отгоре Ренет.

— Няма начин! — изкряска гневно Карпинтър. — Нищо не можем да направим.

— Какво?

— Няма абсолютно никакво място за тях — отряза като с нож той. — Няма начин. Толкоз.

Вдигна отново далекогледа и го насочи към приближаващите към тях лодки. Движеха се с голяма скорост, но бурният океан им пречеше. Извърна поглед, преди да различи лицата. Разискрен като пожар, айсбергът продължаваше да се клатушка. Представи си препускащите над континента там някъде на изток горещи ветрове, пресушили и последната капчица влага. Изпита истински срам. Почувства се, сякаш се връщаше в ада след кратка морска почивка. Нямаше къде другаде да отидат. И независимо дали това му харесваше или не, щеше да остави тези хора зад гърба си сред вълните.

Налагаше се понякога да вземаш гадни решения, щом обстоятелствата те принуждават. Нямаше друг начин. Животът беше труден, понякога направо отвратителен. Така че се налагаше да вземаш гадни решения.

Обърна се. Наката, Ренет и Каски го гледаха вторачено, само Хичкок се занимаваше с двигателите на мостика.

— Това никога не се е случвало — каза Карпинтър. Полазиха го тръпки. Опита се да преодолее неприятното усещане. — Абсолютно нищо. Никого не сме виждали тук. Абсолютно никого. Разбрахме ли се? Това никога не се е случвало.

Те кимнаха един по един.

Под тях нещо потрепера, когато малката смесителна сфера в двигателното помещение, която напомняше миниатюрно слънце, заработи на пълна мощност. Двигателите изстенаха и заработиха на максимум. Корабът потегли, напускайки зоната на тъмната вода по посока на по-светлосините водни пространства пред тях. Носеха се с максимална скорост все по на изток и по на изток, сякаш се опитваха да изпреварят самото време, за да стигнат, преди товарът им да се е разтопил. Беше вече следобед. Истинското слънце обгаряше гърбовете им с безумна ярост, докато се оттегляше на запад. Поне в това отношение имаха късмет — слънцето бързаше да се скрие някъде зад тях.

Карпинтър не погледна нито веднъж назад. Защо беше нужно? Така или иначе, с нищо не би могъл да им помогне.

А сега — към вкъщи.

Към прекрасната Северна Америка от парниковата епоха.

„Този проклет, шибан свят“ — беше казал Хичкок. Да. И този айсберг, този истински леден куб — колко дни щяха да имат вода в Сан Франциско? Десет? Петнайсет? А после? Върви и хващай друг? И с всеки айсберг, който докопаш, лишаваш от вода други хора.

Ожуленото кокалче на ръката смъдеше. Разтри го разсеяно, сякаш беше чужда ръка. „Мисли само за целта. Теглиш две хиляди килотона замръзнала преди милиони години вода към жадния Сан Франциско. Мисли само за хубави неща. Мисли за премията. Мисли за повишението. Няма смисъл да поглеждаш назад. Ако погледнеш назад, най-много да те заболят очите.“

* * *

Когато късно следобед Енрон се върна в хотела, всичко беше подредено, леглото опънато и във въздуха нямаше и следа от миризмата на похот и пот. Човек би си помислил, че Йоланда цял ден е стояла самичка в стаята. Енрон се бе срещнал с Клюдж, който не беше успял да открие Давидов или някой от хората му, след което в продължение на няколко часа беше кръстосвал сателита, за да убие времето, отбивайки се от време на време в някое кафене и надниквайки тук-там, докато мине достатъчно време, за да се прибере без проблеми.

— Е? — попита Йоланда той.