Зной в полунощ

— Майната ти — изруга Карпинтър. — Да не мислиш, че искам да ги захвърля? Просто нямаме друг избор. Нека се върнат на своя кораб. Тя няма да ги убие. Единственото, което трябва да направят, е да я оставят да върши, каквото иска, и всичко ще бъде наред. Най-много да ги свали на някой остров, например на Хаваите. Но ако дойдат тук, ще имаме кошмарни проблеми през цялото пътуване до Фриско.

„А там ще стане още по-лошо“ — довърши мисълта си на ум той.

— Да — кимна Хичкок. — И без това вече си имаме достатъчно проблеми.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж айсберга. Ватерлинията. Съвсем се е напукала.

Карпинтър отново нагласи далекогледа. Огледа подробно ледения масив. Наистина не изглеждаше добре. Топлината го обработваше доста старателно.

Този беше най-горещият ден, откакто се озоваха тук. Сякаш сушата се беше преместила в центъра на океана заедно с вихрушките от отровен газ, несекващ слънчев зной, опустошителни инфрачервени потоци, които се спущаха от мрачната бездна и се сипеха безмилостно върху земната повърхност. Жегата ставаше все по-непоносима. С всяка следваща минута слънцето като че ли ставаше все по-огромно. От небето се носеше някакво злокобно пращене, сякаш цялата атмосфера се беше йонизирала в слънчевата пещ.

Айсбергът беше започнал да се напуква. Карпинтър ясно видя запълнените с вода хоризонтални цепнатини, причинени от обливащите го водни течения и от значителните температурни разлики на въздуха и водата.

— Мамичката му! — процеди Карпинтър. — Това решава всичко. Тръгваме незабавно.

Но трябваше да се свърши още много работа. Каски изпрати формално съобщение на риболовния кораб, за да ги предупреди, че айсбергът ще бъде напръскан с огледален прах. Отговор не последва. Или не ги интересуваше, или не знаеха какво ги очаква. Корабът все още стоеше на котва до ледения език и в момента, изглежда, се водеха някакви преговори между мъжете в лодката и жените на кораба.

Карпинтър издаде заповед и дюзите забълваха блестящи струи метален прах към айсберга, както и към риболовния кораб и лодката. Операцията отне половин час. Океанът започна да се вълнува и ледената маса се заклатушка заплашително. Но Карпинтър знаеше, че я държи огромна невидима основа, и се надяваше тя да запази стабилността си, докато потеглят.

— А сега да наденем поличката — каза той.

Това беше сложна процедура. Разположените по ватерлинията на кораба струйници изстрелваха термопластичен спрей и така покриваха със защитен слой най-изложената на ерозията на вълните част на айсберга. Трудността се състоеше в нагласяването на удължителите на кабелите, за да не попречат на свободното маневриране на кораба около ледения исполин. Но Наката беше истински спец. Вдигнаха котва и обиколката започна. Поръсеният с огледален прах айсберг сияеше като огромна планина от бяла светлина.

— Не ми харесва това клатушкане — не спираше да повтаря Хичкок.

— Потеглим ли веднъж, няма да имаме никакви проблеми — опита се да го успокои Карпинтър.

Жегата удряше като чук отгоре им, блъскаше ожесточено по мрачната и хладна водна повърхност, разместваше топлинните пластове, смесваше теченията като огромен миксер. Бяха се забавили малко повече. Солидно разяденият в основата си айсберг се привеждаше силно на една страна по посоката на вятъра като онези японски кукли със заоблено дъно, след което се накланяше на противоположната страна. Бог знае какво ставаше с риболовния кораб в този момент, но Карпинтър не можеше да го види, защото айсбергът беше помежду им. Щом кабелите се изопнаха докрай, те тръгнаха.

Когато отново минаха откъм подветрената страна, видя какво беше станало. Корабът потъваше. Леденият език, до който бяха пуснали котва, се беше надигнал и ги беше подритнал като гигантски крак.

— Исусе Христе — измърмори застаналият до него Хичкок. — Погледни натам. Нещастните глупаци изобщо не са се преместили.

„Каламари Мару“ се пълнеше с вода и вече беше започнал да потъва. Океанската повърхност кипеше от току-що освободените риби, които се стрелкаха като пощурели във всички посоки. Три лодки се подмятаха в сянката на айсберга.

— Погледни натам — повтори Хичкок.

— Включи двигателите — нареди Карпинтър. — Да се махаме от това проклето място.

Хичкок го погледна втренчено, сякаш не вярваше на ушите си.

— Наистина ли, капитане? Ще го направиш ли?

— Можеш да бъдеш напълно сигурен.

— Мамка му — процеди Хичкок. — Този проклет, шибан свят.

— Действай. Включи двигателите.

— Наистина ли ще изоставиш три претъпкани с хора лодки до един потъващ кораб?

— Да. Позна.

Карпинтър усети, че главата му ще се пръсне. „Не мисли — повтаряше си той. — Не мисли за нищо. Просто го направи.“

— Ще включиш ли най-после двигателите?

— Това вече не се трае — каза тихо Хичкок и тежко поклати глава. — Не се трае, мамицата му.

Измуча като ранен бивол и пристъпи тромаво към Карпинтър с отпуснати ръце. Гледаше го с присвити очи, а лицето му имаше напрегнат израз. Огромното му тяло се надвеси над Карпинтър и от гърлото му се разнесоха тежки хрипове. Сякаш самият айсберг се изпречи насреща му.