Зовът на костите

– Дайте да видя – каза тя и се наведе да вземе мострите. – Добре, слюнка... – промърмори, поемайки контейнерчето с тампона. – Трябва да я разградим с протеини – заговори тя на мъжа си. – Ще ни отнеме цялата нощ, после ще добавим фенол-хлороформ, за да екстрахираме ДНК, да преципитираме, да изсушим и да утаим във вода. Мострата ще е готова за анализ утре сутринта. На апарата за PCR му трябват между три и осем часа, после още два за електрофореза върху агарозен гел, което ще ни позволи да видим резултата. По мои сметки към обед ще сме готови.

Амая изпухтя.

– Дълго ли ви се струва? Е, косата ще ни отнеме още повече време – обяви микробиоложката. – Възможностите за извличане на ДНК от слюнката са деветдесет и девет процента, докато при косата намаляват на шейсет и шест – обяви тя, взимайки плитката на Мария Абасоло, – макар че тази мостра тук е добра.

Амая потръпна, като видя отново белезникавите крайчета на изтръгнатата от главата коса.

– А това са костните мостри – продължи докторката. – Боже мили! Колко казахте, че са на брой?

– Дванайсет различни.

– Значи, повтарям: утре по обед. Веднага започвам. Докторе – обърна се тя към мъжа си, – ще ми помогнеш ли?

– Разбира се – отвърна с готовност той.

– Вие се разполагайте удобно, може да окачите палтата си в офиса, а табуретки има из цялата лаборатория, обслужете се сами.

Амая погледна часовника си и се обърна към младши инспектор Ечайде.

– Минава десет, върви да вечеряш, после ще ида и аз.

– Някой ще ме придружи ли? – попита Йонан.

– Ние вече хапнахме – отвърна доктор Гонсалес. – Като се върнете, ще пием кафе.

– Аз ще ви придружа, ако инспектор Саласар няма нищо против – обади се Маркина и погледна Амая.

Тя кимна и двамата мъже се запътиха към изхода.

Амая седна на една табуретка и през следващия половин час наблюдаваше шетнята на двамата учени, които работеха съсредеточено почти без да разговарят, проверявайки най-внимателно всяка поредна стъпка от процедурата.

– Предполагам, че не можете да ми кажете с какво сте се захванали сега... – подхвърли във въздуха биоложката.

– Напротив, мога. Опитваме се да установим връзка между тези проби и мострите от кости, които вече са били обработени в жандармерията. Ако се получи съвпадение, постепенно ще разплетем поредицата от престъпления, извършвани от доста време на територията на цялата северна част от страната. Излишно е да споменавам, че това е поверителна информация.

Двамата кимнаха с разбиране.

– Естествено. Има ли нещо общо с костите, открити в пещерата в Бастан?

– Има.

– Тогава ни пратиха снимки на останките и заради начина, по който бяха разположени, веднага отхвърлихме участието на хищници: никое животно не трупа остатъците от плячката си по този начин, те изглеждаха като...подредени нарочно за постигане на определен ефект.

– И аз съм на това мнение – каза Амая замислено.

Двамата мълчаха няколко минути, увлечени в работата си, като непрекъснато проверяваха списъка от процедури, докато най-накрая сметнаха фазата за приключена.

– Сега остава да чакаме – обяви Такченко.

Съпругът й си свали ръкавиците и ги хвърли в един контейнер, без да отделя очи от Амая с добре познаното на инспекторката изражение, издаващо напрегната мозъчна дейност.

– Много пъти съм мислил за това, знаете ли? Двамата с докторката сме си говорили и сме на едно мнение. Във вашата долина става нещо ужасно.

– Моята долина ли? – попита Амая, усмихвайки се хем смутено, хем престорено.

– Да, знаете какво имам предвид. Вие сте родена там, връзката на принадлежност е неизбежна. Това е едно от най-красивите места, които съм виждал, едно от местата, където се усеща единението между природата и човека, място, където можеш да откриеш солидни причини, за да си върнеш до известна степен вярата. – При тези думи той вдигна поглед към Амая, която веднага схвана какво има предвид и кимна увтърдително... – Обаче или може би точно заради това там, изглежда, е намерило убежище нещо безсрамно, нещо мръсно и зловредно.

Амая го слушаше, попивайки всяка подробност.

– Има такива места – добави Такченко, – те са като огледала, като врати между два свята или нещо подобно на енергийни амплификатори; сякаш Вселената е трябвало да компенсира природното съвършенство. Знам няколко подобни места, дори цял един град: Йерусалим е добър пример за това, което се опитвам да обясня. Човек би казал, че нещо е нарушило равновесието във вашата долина и сега там се случат прекалено много ужасни, но и прекрасни неща, не мислите ли? Със сигурност не е случайно.