Зовът на костите

Джеймс й помогна да съблече дрехите си, залепнали за тялото от дъжда, и да се пъхне под душа. Щом усети горещата струя върху кожата си, Амая разбра какво става с нея. Тялото й реагираше, от няколко дни не кърмеше Ибай както трябва. Кожата на гърдите й беше напрегната, топла и много болезнена. Излезе от душа, глътна две противовъзпалителни и потърси в джоба си кутийката с две дози от ония хапчета, които щяха да сложат окончателно край на възможността да кърми сина си и които не бе пожелала да изпие преди няколко дни. Пъхна ги и двете в устата си и ги преглътна заедно със сълзите на провалена майка. Сломена и объркана, тя седна на леглото и не разбра дори, че заспива. Джеймс се върна с бутилката вода, която бе поискала, и като я видя така, заспала гола в пълно изтощение, се загледа в нея, питайки се дали завръщането в Бастан беше добра идея. Метна една завивка отгоре й, легна до нея и много внимателно прехвърли ръка през горещото й от треската тяло, чувствайки се като пътник, който се промъква на круизен кораб без билет.

22

Часовникът показваше четири и половина, когато Джеймс я събуди с дузина малки целувчици по главата. Тя се усмихна, щом усети аромата на кафето, което той както винаги й носеше в леглото.

– Събуди се, спяща красавице, вече нямаш температура. Как се чувстваш?

Амая се замисли. Усещаше устните си сухи и корави, а косата – залепнала за главата, сякаш беше още мокра, краката й още тръпнеха малко, но общо взето, се чувстваше добре. Благодари мислено за безпаметния сън, от който бе излязла без никакъв спомен, и се усмихна.

– Добре съм, вече ти казах, че е само умора.

Джеймс я погледна внимателно, но не каза нищо: знаеше, че не бива, тя мразеше да я моли да бъде по-внимателна, да си почива повече, да прекарва повече часове в сън. Той въздъхна търпеливо и й подаде кафето.

– Йонан се обади.

– Какво? Защо не ме събуди?

– Нали това правя? Каза, че ще звънне след десет минути.

Тя седна на леглото и се облегна на дървената табла, която се заби в плешките й въпреки вдигнатите възглавници. Пое чашата с кафе от ръцете на Джеймс и отпи една глътка, докато търсеше в телефона си номера на своя помощник.

– Шефке, давам ви докторката – каза веднага той.

– Инспектор Саласар, получихме съвпадение при косата и слюнката при мостри шест и единайсет на жандармерията. При номер шест съвпадението е сто процента, поради което мога да заявя, че косата и костта са принадлежали на едно и също лице. При мостра номер единайсет съвпадението показва, че костта и слюнката са принадлежали на две сестри или двама братя, предвид количеството общи алели. Дано съм ви помогнала – каза Такченко и без да чака отговор, предаде отново телефона на Йонан.

– Шефке, нали чухте, имаме съвпадение. Съдията вече се обажда на главния комисар да го информира. Аз се връщам в Памплона заедно с него. Предполагам, че като затвори, ще позвъни и на вас.

– Добра работа, Йонан. Ще се видим в Памплона... – каза тя, докато чуваше сигнала за ново повикване.

– Господин комисар.

– Госпожо инспектор, съдията току-що ме осведоми за вашето откритие. Разбрахме се да се срещнем в управлението веднага щом Маркина пристигне в Памплона след около два часа и половина.

– Ще бъда там.

– Госпожо инспектор... Има един въпрос, който бих искал да обсъдя с вас, можете ли да дойдете по-рано?

– Разбира се, ще бъда там до час.