Зовът на костите

Безметежната сладост в съня на Ибай й възвърна равновесието, вярата и усещането, че всичко е наред. Абсолютно неподвижно, детето спеше доверчиво, разперило ръце като криле на вятърна мелница, с безгрижието на праведник. Спеше с полуотворена уста и толкова тихо, че неведнъж бе доближавала ухо, за да го чуе дали диша. Когато се наведе, за да вдъхне сладостния дъх на кожата му, бебето бе отворило очички, подчинявайки се сякаш на негласен зов. Съвършената усмивка, изписана на лицето на сина й, се предаде и на нейното, но магията трая само броени секунди, докато малкият захленчи от глад и замята несръчно ръчички към гърдите й, които вече не можеха да го нахранят. Беше отстъпила детето на Джеймс, който го занесе долу, докато тя за пореден път се упрекваше, че е ужасна майка.

Влезе в залата за заседания и установи, че Йонан още не е дошъл. Включи компютъра си и щом отвори пощата, очите й се спряха на две съобщения. Първото от доктор Франц, което май вече бе станало традиционно, а второто, препратено от пощата на Йонан, от Позлатения гребен. Отвори него.

„Дамата очаква вашия дар.“

– Ами нека си го чака – измърмори тя и го пусна в кошчето.

Писмото на доктор Франц също приличаше на разширено копие на предишното, с изключение на една част, която прикова вниманието й. „Може би не е зле да проучите откъде доктор Сарасола бе толкова добре запознат със случая на майка ви, с подробностите за лечението и най-вече за поведението й, които спадат към лекарската тайна, неща, които е, меко казано, „любопитно“ откъде са му известни, след като никога не я е лекувал – знам това, защото го проверих.“

Амая прочете писмото още веднъж и за пръв път откакто бе започнала да ги получава, не го изтри. Нямаше съмнение, че Тартало е познавал майка й отпреди постъпването й в „Санта Мария де лас Ниевес“. Обмисли вероятността отец Сарасола и посетителят, записан от камерите в психиатрията, да са едно и също лице и я отхвърли. Свещеникът и директорът Франц се познаваха много добре, достатъчно добре, за да не го заблуди с очила и фалшива брадичка. Освен това видът и ръстът му не съвпадаха с направените въз основа на записа изчисления. Въпреки това съмнението продължи да се върти в главата й.

Тя излезе в коридора и надникна в общата зала. Сабалса работеше, полускрит от екрана на своя компютър, и я забеляза едва когато застана до него. С бързо движение изключи монитора. Амая го изчака няколко секунди да възвърне самообладанието си, преди да заговори.

– Добро утро, младши инспектор.

– Добро утро, шефке.

Амая забеляза как на думата „шефке“ гласът му толкова стихна, че едва се чуваше.

– Имам работа за вас. Запишете си едно име: Росарио Итурсаета Белараин. Искам да прегледате регистрите на болница „Вирхен дел Камино“, на Окръжната болница в Ирун, на клиника „Санта Мария де лас Ниевес“ и на Университетската болница. Трябва ми списък на всички, които са я лекували или са имали контакт с нея за времето, когато е била там на лечение или е посещавала спешните им отделения.

Сабалса довърши писането и вдигна поглед:

– Това е много информация.

– Знам, когато я съберете, искам да съпоставите списъците и да ми кажете дали има някой, който се появява в повече от един от тях.

– Ще ми отнеме дни – отвърна той.

– Тогава не губете време.

Тя се обърна и излезе от залата с лека усмивка, усещайки на гърба си враждебния поглед на Сабалса.

– А, още нещо – добави тя, обръщайки се внезапно.

Малко оставаше да избухне в смях, като видя как Сабалса наведе очи като сварен в нарушение ученик.

– Потърсете ми адреса на Фина Идалго. Не знам дали идва от Руфина или от Хосефина, всичко, което знам, е, че живее в долината. Проверете в списъка на жителите в кметството. Това последното е спешно.

Той кимна утвърдително, без да вдига поглед.

– Записахте ли си? – настоя тя злорадо.

– Да – прошепна той.

– Моля?

– Да, всичко записах, шефке. – Амая отново се усмихна, като чу как думата му присяда, все едно дъвче пръст.

На излизане срещна в коридора Йонан, който пристигаше, разговаряйки с Ириарте.

Фина Идалго живееше в хубава каменна къща в това, което можеше да се смята за градския център на Ирурита – второто по големина селище в Бастан. Сградата беше двуетажна и привличаше погледа с така модерния в края на ХVІІІ век остъклен балкон, но това, което несъмнено я отличаваше, беше необичайната градина. Две плачещи върби стояха на пост от двете страни на входната алея от червени каменни плочи, покрай която бяха засадени иглики и огромни, идеално подрязани лавандулови храсти. Правеше впечатление разнообразието от растителни видове в различни цветове, от светлозелено до тъмночервено, а постигнатият ефект се подсилваше от червените циклами по прозорците. До къщата бе залепен стъклен парник с размери дванайсет на дванайсет метра горе-долу, чиито стени отвътре бяха покрити с милиони микроскопични капчици вода. Една жена я поздрави от вратата.

– Здравейте, елате насам, сигурно ще ви хареса – каза тя и влезе отново в парника.