Зовът на костите

Амая знаеше, че винаги е било така, а сега започваше да мисли, че може би е била осъдена още в мига, в който се бе появила на бял свят заедно с онова другото момиченце, с което си приличаха като две капки вода и което плачеше в сънищата й, откакто се помнеше. Йонан грешеше. Тя разбираше неговата увереност, неговата надежда и оптимизъм, това, че отказваше да приеме грозното и да помисли най-лошото. Нямаше да проблесне светлина в този случай, нямаше да открият в регистрите на протези жена на нейната възраст; имаше неща, които Ириарте и Йонан не знаеха, но започваха да предусещат. Те не знаеха, че заплахата на Росарио се засилваше с приближаването на рождения й ден. Амая помнеше как всяка година обичайното хладно отношение на майка й ставаше все по-враждебно с наближаването на тази дата. Тя чувстваше на гърба си погледите, които пресмятаха издръжливостта на жертвата и разстоянието помежду им, погледи, от които, дори да не виждаше майка си, космите на тила й настръхваха, предупреждавайки я за постоянната заплаха, заради която през следващите дни щеше да будува по цели нощи. Спомняше си как неумолимата присъда, надвисанала над главата й, набираше сила и се превръщаше в нещо тъмно и осезаемо, което стягаше обръча си около нея, задушавайки я със своята неизбежност. След това, когато датата отминеше, връзката помежду им отново се връщаше към странната форма на взаимно избягване и дебнене, към напрегнатото спокойствие, което най-много се доближаваше до нормалното състояние през детството й. Онази дата. Рожденият ден, който трябваше да бъде празник, какъвто беше за всяко дете, какъвто беше за сестрите й, за нея бе най-напрегнатият период през годината, дата, отбелязана във вътрешния й календар като злокобна. Можеше да се теоретизира за това колко много е страдала майка й при смъртта на другото момиченце, каква травма е било, ужасен спомен, който при всеки рожден ден на Амая отново оживяваше. Но тя знаеше, че не е така, че това, което виждаше у Росарио, не беше майчина болка или скръб, а отложеното решение да изпълни един замисъл, който около датата на раждането на двете еднакви момиченца достигаше критичната си точка. „Всяко майру

е част от някое мъртво дете“, такава е природата му.

„Изборът на жертвата никога не е случаен.“

Не, не вярваше, че момиченцето, което сънуваше, е пораснало и е станало жена, че живее другаде, с друго семейство, под друго име; и независимо от празния ковчег и фалшивия смъртен акт не вярваше, че майка й е дала детето за осиновяване. Изглежда, никой не знаеше, че заедно с нея на бял свят се е появило и друго дете, а след като бе успяла да крие това до раждането, лесно можеше да го даде за осиновяване, без да симулира смъртта му – в крайна сметка е имала друго бебе, което да покаже на хората. Никой, с изключение на баща й, не би си затворил очите за наличието на две еднакви люлки. Явно са чакали две дечица, които са се родили вкъщи, актът за раждане го потвърждаваше. В такъв случай, ако е ставало дума за естествена смърт и след като е разполагала със свидетелство, подписано от лекар, за какво й е бил целият този театър? За да организира бъркотията с фалшивите медицински и мнимото погребение, трябва да е имало труп, истински труп, който се е налагало да скрие, труп без ръка, който не фигурираше в нито един болничен регистър от онова време и който, поне що се отнася до костите, не е бил с малформации, оправдаващи ампутацията. А след като детето не е било оперирано, значи ръката е била отрязана след смъртта му или пък костта е била измъкната от нечий гроб като тези на многобройните майру

, охраняващи Хуанитаенеа.

Изведнъж споменът за нещо сънувано се избистри като действителен образ.

Някакво момиченце, което беше самата тя, стоеше свито в ъгъла, протягаше към нея не ръка, а чуканче и шепнеше. Амая тичаше надолу по стълбите, притиснала нещо към гърдите си, а пет-шест покрити с кал дечица протягаха отрязаните си ръчички към нея. Какво й говореха? Не можеше да си спомни, но увереността, че е нещо важно, я накара да се напрегне и да притвори очи, опитвайки се да улови спомена за стария сън. Но колкото повече се мъчеше да го задържи, толкова повече той се разнищваше на парцали като мъгла и остра болка в главата започваше да я удря като с чук по слепоочията. Без да отделя поглед от коритото с брашно, което сякаш я хипнотизираше, Амая потърси опипом палтото си и измъкна мобилния телефон. Втренчена в бялата брашнена маса, тя се разкъсваше от колебания дали да позвъни, или не; накрая затвори очи и прошепна:

– Майната му.