Зовът на костите

Погледна часовника: 00.03, шест следобед в Луизиана. Неудобен час, като всеки друг. Избра номера и натисна клавиша. Отначало нищо не последва; слушалката немееше, както преди да набере, и то толкова дълго, че след няколко секунди свали апарата от ухото си, за да погледне екрана. Надписът беше недвусмислен: „Специален агент Дюпри, повикване“. Отново вдигна джиесема и внимателно се заслуша в линията, от която все така не идваше никакъв сигнал, докато накрая чу изщракване, наподобяващо пречупване на суха клонка.

– Агент Дюпри? – попита неуверено тя.

– В Бастан вече стъмни ли се, инспектор Саласар?

– Алойзиъс... – прошепна Амая.

– Отговорете ми, вече тъмно ли е?

– Да.

– Винаги ми се обаждате нощем.

Тя замълча: забележката й се стори колкото странна, толкова и възможна. Любопитно е усещането да знаеш, че говориш с някого, когото познаваш и за когото си сигурна, че хем знаеш, хем не знаеш кой е.

– С какво мога да ви бъда полезен, Саласар?

– Алойзиъс... – промълви тя с тона на човек, който се мъчи да се убеди, да установи връзка с мъглявата действителност, – искам да разбера нещо – прошепна, – търся решението, но само се обърквам още повече. Следвам процедурата, върнах се към началото, но отговорът ми убягва.

Тишината по линията се нарушаваше само от някакъв постоянен ромон като от течаща вода. Амая стисна устни, опитвайки се да не мисли, опитвайки се да избегне мисловния образ, който й внушаваше звукът.

– Алойзиъс, научих, че съм имала сестра близначка, с която сме се родили заедно.

На другия край на линията агент Дюпри като че ли си пое дъх, но звукът й напомни за шум от задръстен канал.

– Някои следи сочат, че е възможно да е жива...

От другата страна на линията се разнесе влажна гърлена кашлица.

– О, Алойзиъс – възкликна Амая и запуши уста, за да озапти въпроса, изникнал на устните й: „Добре ли си?“.

Хриптенето отсреща секна и остана само противната тишина, сигнал за прекъсната линия или за точно обратното.

Тя зачака.

– Не задавате правилния въпрос – каза Дюпри отново с обичайния си ясен глас.

Амая почти се усмихна, като разпозна своя приятел.

– Не е толкова лесно – възрази.

– Напротив, лесно е, затова ми се обаждате.

Амая преглътна, докато очите й отново се забиваха в коритото с брашно.

– Това, което искам да знам, е дали сестра ми...

– Не – прекъсна я той. Сега гласът му прозвуча като от дъното на влажна пещера.

Тя заплака, но продължи:

– ...Дали сестра ми е жива – довърши тя с глас, задавен от сълзите.

Минаха няколко секунди, преди да дойде отговорът.

– Не е жива.

Амая заплака още по-силно.

– Откъде знаеш?

– Не, ти откъде знаеш? Знаеш, защото я сънуваш, защото сънуваш мъртъвци, инспектор Саласар, и защото вече ти го е казала.

– Но ти откъде може да знаеш?

– Ти знаеш откъде, Саласар.

Амая дръпна телефона от ухото си и очите й щяха да изскочат от орбитите, когато установи, че е изключен. Не само че екранът не светеше, като го огледа, установи, че джиесемът е въобще изключен. Натисна бутона за активиране и усети в ръцете си познатото жужене, съобщението за начало и снимката на Ибай зае целия екран. Върна се назад със стрелките, търсейки проведените разговори, и не откри нищо; последното позвъняване беше до Ириарте от колата. В общия списък на всички пропуснати повиквания, входящи и изходящи, също нямаше и следа от разговора, който току-що бе провела с Дюпри. Изведнъж телефонът извъня и тя така се стресна, че апаратът изхвърча от ръцете й и се озова под масата със съответния звук на пръсната на парчета пластмаса. Звънът секна. Амая скочи от масата, наведе се да събере трите съставни части, на които се беше разпаднал: кутия, екран и батерия, сглоби го с треперещи пръсти и го включи тъкмо в момента, когато отново зазвъня. Погледна дисплея, видя непознат номер, но отговори.

– Дюпри?

– Инспектор Саласар – отговори оттатък предпазлив глас. – Аз съм агент Джонсън от ФБР. Вие ми се обаждахте, помните ли?

– Разбира се, агент Джонсън – отвърна Амая, опитвайки се да звучи нормално. – Не познах номера.

– Защото ви звъня от личния си телефон. Имаме резултатите за образа, който ми изпратихте, мислех, че е спешно.

– Така е, агент Джонсън, благодаря.