Зовът на костите

Като затвори телефона, видя колко е закъсняла: още преди петнайсет минути трябваше да е нахранила Ибай. Хукна притеснена по улиците към вкъщи, заобикаляйки редките минувачи, дръзнали да излязат навън в този памплонски студ, и докато тичаше, мислеше за неизменната точност на Ибай в часовете за кърмене, за почти съвършения начин, по който се събуждаше и почваше да настоява да бъде нахранен в минутата, в която изтичаха четирите часа от последното кърмене. Зърна дома си по средата на улицата и както тичаше, извади ключовете от джоба на пухенката си, заби ключа със замах, като шпага, в ключалката и отвори вратата. Дрезгавият плач на бебето достигна до нея от горния етаж като вълна на отчаяние. Изкачи стълбите през две стъпала, без дори да се е съблякла, докато в съзнанието й се блъскаха безумни картини на ревящото бебе, оставено самичко в люлката, а Джеймс още спи или го гледа безпомощно, неспособен да го успокои.

Само че Джеймс не спеше. Когато влезе в кухнята, видя, че е вдигнал Ибай на ръце, люлее го на рамото си и му тананика успокоително.

– За бога, Джеймс, още ли не си му дал шишето? – викна тя, давайки си сметка за противоречивото си поведение.

– Здрасти, Амая, опитах – отвърна мъжът й и кимна към масата, където наистина стоеше шишето с мляко, – но не иска и да чуе – добави той с тъжна усмивка.

– Сигурен ли си, че си го приготвил както трябва? – каза тя и разклати критично сместа в шишето.

– Да, Амая – отвърна търпеливо мъжът й, без да престава да люлее детето. – Петдесет вода и две равни лъжички прах.

Амая съблече якето си и го хвърли на един стол.

– Дай ми го – нареди.

– По-полека, Амая – каза Джеймс, опитвайки се да я успокои, – малкият е добре, малко е раздразнен, но нищо повече, непрекъснато го нося и плаче съвсем отскоро.

Тя почти изтръгна детето от ръцете му и тръгна към дневната, където седна на едно кресло, докато плачът на бебето все повече се усилваше.

– Какво значи според теб отскоро? – беснееше тя. – Половин час? Или един? Ако му беше дал шишето по-рано, нямаше да се разстрои така.

Джеймс престана да се усмихва.

– Не повече от десет минути, Амая. Като видях, че не си идваш, избързах и му приготвих шишето, преди да стане време. Не му хареса, нормално, предпочита да суче, изкуственото мляко му се струва странно. Убеден съм, че ако беше закъсняла още малко, щеше да го изпие.

– Не съм закъсняла по мое желание – избухна тя, – бях на работа.

Джеймс смаяно я погледна.

– Че кой казва обратното?

Детето не преставаше да плаче, въртеше глава наляво и надясно, търсейки гърдата, настървено от близостта й. Амая усети силното, почти болезнено засмукване и плачът внезапно секна, оставяйки във въздуха почти оглушителен вакуум от децибели.

Амая затвори притеснено очи. Тя беше виновна. Беше се заплеснала, бе пропуснала часа по невнимание, а синът й е плачел от глад. С трепереща ръка погали нежния мъх по малката му главица. Една сълза се търкулна по бузата й и капна върху лицето на сина й, който вече се беше успокоил, сучеше, нехаейки за нейната тревога, и вече притваряше сънено очи.

– Амая – прошепна Джеймс, който се приближи и изсуши с пръсти влажната диря, оставена от сълзите по лицето на съпругата му. – Не се тревожи толкова, скъпа. Нищо му няма на малкия, уверявам те. Само преди няколко минути заплака по-силно, точно когато ти се прибра. Няма страшно, Амая, и други деца са минавали от кърма на шише по-рано от Ибай, сигурен съм, че повечето от тях са протестирали.

Ибай спеше доволен. Тя закри гърдите си, подаде му детето и изтича навън. След малко Джеймс я чу да повръща.

Не съзнаваше, че заспива, случваше й се често, когато беше много уморена. Събуди се внезапно, убедена, че е чула една от дълбоките въздишки, които издаваше синът й на сън след продължителен плач, но в стаята цареше тишина. Като се понадигна, видя или по-точно усети на слабата светлина, че детето спи спокойно, и се обърна към Джеймс, който лежеше по корем, смачкал възглавницата под дясната си ръка. Наведе се инстинктивно и го целуна по главата. Той протегна ръка и пръстите му потърсиха нейните в онзи техен жест, който несъзнателно повтаряха по няколко пъти на нощ. Успокоена, Амая затвори очи и заспа.