Зовът на костите

Има друг вид осквернител, който остава настрана: крадецът на произведения на изкуството. Такива хора влизат в предварително проучени храмове, без да причиняват големи щети, взимат със себе си само много ценни предмети, обикновено работят по поръчка и никога не действат необмислено или набързо.

– Съгласен съм – намеси се комисарят. – Какви мерки сте предприели?

Ириарте отвори бележника си и започна да чете.

– Засега имаме патрулна кола двайсет и четири часа пред входа на църквата и това, изглежда, е поуспокоило хората. Някои дори са изказали благодарност и от онази нощ не е имало инциденти.

– Разпитахте ли живеещите в най-близките до църквата къщи? – запита Амая.

– Да, но никой не е видял, нито е чул каквото и да било въпреки абсолютната тишина, която цари нощем в Арискун. Ударите с брадва при разбиването на пейката трябва да са били доста шумни.

– Стените на църквата са много дебели и биха заглушили до голяма степен трясъците, същото се отнася и за стените на къщите, а в мразовито зимно утро прозорците и дървените капаци със сигурност са били плътно затворени.

Ириарте кимна утвърдително.

– Открихме също най-дейните младежки групи с най-подчертан противообществен уклон, но и там ударихме на камък. Хлапетиите в Арискун са доста мирни, леки изблици на самостоятелност и горе-долу толкова. За повечето хора, набожни или не, църквата е символът на Арискун.

– А как стои въпросът с аготите? – запита Амая.

Ириарте изпухтя.

– Много щекотлива тема, шефке. За огромна част от жителите на Арискун това е едно от нещата, за които предпочитат да не говорят. Мога да ви кажа, че доскоро, ако чужденец дойдеше и попиташе за аготите, се изправяше пред непробиваема стена от мълчание.

– Има няколко забавни анекдота по въпроса – обади се Сабалса. – Разправят, че преди години известен писател се появил в Арискун и бил принуден да се откаже от идеята си да пише за аготите, защото хората отговаряли на въпросите му като малоумни или казвали, че никога не са чували за подобно нещо, че това са легенди и че не вярват да са съществували наистина. Говори се, че самият Камило Хосе Села е проявявал интерес към темата, но със същия резултат.

– Такива са моите съседи – усмихна се Амая. – Предполагам, че положението се е променило с новите поколения. По правило младежите се гордеят със своя произход и не усещат товара, който носят по-възрастните. Както казвах вчера на Йонан, историята на аготите не се различава много от тази на евреите или мюсюлманите; имало е разделение по религиозен, полов и наследствен признак, по икономическо положение, на практика почти както сега... Дори жените от знатни семейства не са се спасявали от уредени бракове или задължително постъпване в манастир.

– Възможно е да сте права. Повечето младежи гледат на историята отпреди Гражданската война като на неозойската ера, въпреки това е по-добре да внимаваме, за да не нараним нечии чувства.

– Ще внимаваме – съгласи се Амая. – Още днес следобед ще замина за Елисондо и ще остана там няколко дни начело на разследването.

Комисарят кимаше с глава, потвърждавайки думите й.

– Йонан ще потърси в мрежата групи, настроени срещу Католическата църква, плюс всичко свързано с аготите и повредените при оскверняванията реликви. Искам да ми уредите среща с енорийския свещеник и капелана на Арискун, но поотделно: не бива да отхвърляме възможността нападенията да са отмъщение срещу някого от тях. Не забравяйте скорошния случай с изчезването на Каликстинския кодекс¹⁰, зад който се криеше лично отмъщение на бивш служител в храма срещу старшия свещеник на катедралата в Сантяго. Така че, преди да се хвърлим да градим исторически и мистични теории, няма да е излишно да проучим замесените както при всеки друг случай. Имам няколко идеи, по които ми се ще да поработя. Засега няма друго – заключи тя, стана и излезе след комисаря. – Ще се видим там утре сутрин.

10Рядка ръкописна книга от ХІІ в., открадната от архива на Катедралата в Сантяго де Компостела през 2011 г. и открита от полицията година по-късно. – Б. пр.

Докладът, който я бе държал будна до три сутринта, беше върху бюрото на комисаря. Тя огледа картонените корици, опитвайки се да открие някакъв знак, че е бил прочетен.

– Успяхте ли да хвърлите едно око на доклада ми?

Комисарят се обърна към нея и няколко секунди я гледа замислено, преди да отговори.

– Да, Саласар. Доста е подробен.

Амая изучаваше непроницаемото му изражение, опитвайки се да прецени дали това „подробен“ е добро или лошо.

След кратко мълчание комисарят неочаквано добави: