Зовът на костите

В средата на деня Институтът по съдебна медицина на Навара пустееше. Мокрите от излелия се само преди час дъжд повърхности блестяха под колебливото слънце, показало се между два пороя, а многобройните празни места на паркинга говореха за обедна почивка. Въпреки това тя не се изненада да види, докато приближаваше, двете жени, които хвърлиха недопушените си цигари и тръгнаха към нея веднага щом я забелязаха. Тя направи упражнение по мнемотехника, опитвайки се да си спомни имената им: „като сестрите на Лазар“.

– Марта, Мария – поздрави ги тя. – Не би трябвало да сте тук – продължи, знаейки предварително, че роднините нямат друго логично място, където да идат, и че ще стоят пред вратата или в малката чакалня, докато не им върнат скъпия покойник. – Не биваше да идвате, ще ви повикат, когато... – Винаги трудно произнасяше пред близките думата „аутопсия“ с всичкия зловещ заряд, който тя съдържаше. Това беше просто поредната дума и те знаеха за какво са там, някои от тях дори я произнасяха без задръжки, но на нея самата, след като бе наясно какво крие, й се струваше остра като скалпела, който разрязваше във формата на гръцко У тялото на любимото същество. – Когато приключат с всички тестове – добави.

– Госпожо инспектор. – Говореше по-голямата, дали беше Марта, или Мария, не беше сигурна. – Разбираме, че аутопсията е задължителна, защото майка ми е умряла от насилствена смърт, но днес ни казаха, че може би чак след няколко дни ще ни предадат... тялото.

Сестра й заплака и в опитите си да спре сълзите, хлипаше приглушено, сякаш се давеше.

– Кажете ми защо, вече знаете кой я е убил, вече знаете какво й е сторил този изверг. А сега и той е на оня свят и да ме прости Господ, много се радвам, че е умрял като гаден плъх, какъвто си беше.

Тя също се разплака, но гневно избърса едрите сълзи от лицето си, защото за разлика от сестра си тя плачеше от ярост.

– ...А същевременно ми се щеше да е още жив и да изгние зад решетките. Разбирате ли ме? Ще ми се да можех да го убия със собствените си ръце, да му сторя това, което той е сторил на нашата майка.

Амая кимна с разбиране.

– Пак няма да се почувстваш по-добре.

– Не искам да се чувствам по-добре, госпожо инспектор, мисля, че в този момент нищо на света не може да ме накара да се почувствам по-добре. Само бих исках да го нараня, ей това е.

– Не говори така – замоли я сестра й.

Амая постави ръка върху рамото й.

– Не, не би го направила, знам, че мислиш, че би могла, че много ти се иска, и до известна степен това е нормално, но ти не би причинила на никого такова нещо, убедена съм.

Жената я погледна и Амая разбра, че е на път да рухне.

– Защо сте толкова сигурна?

– Защото, за да извършиш такова нещо, трябва да си като него.

Жената закри устата си с ръце и по ужасеното изражение на лицето й Амая позна, че я е разбрала. Другата жена, която изглеждаше по-слаба и беззащитна, прегърна сестра си с едната ръка, а с другата хвана врата й и с меко движение, което не срещна съпротива, наведе главата й върху рамото си с нежен и утешителен жест, който – Амая не се съмняваше в това – бе научила от майка си.

– Кога ще ни я върнат? Мислехме, че щом приключат аутопсията... Защо ще се бавят още?

– Майка ми е лежала пет месеца, захвърлена в някаква ледена нива, сега и на нас ни трябва време, за да се сбогуваме с нея, да я погребем.

Амая ги огледа, преценявайки издръжливостта им – не беше зле да го има предвид. Роднините на изчезналите жертви проявяваха голяма устойчивост, подхранвана от надеждата, че близките им са живи, напук на всякакви прогнози и въпреки доказателствата, които сочеха непоправима развръзка. Но появеше ли се тялото, всичката енергия, която ги бе държала на крак, рухваше като замък от пясък посред буря.

– Добре, изслушайте ме и не забравяйте, че това, което ще ви кажа, е част от разследване, поради което разчитам на вашата дискретност.

Двете я погледнаха в очакване.

– Бях искрена с вас от самото начало, още когато ме помолихте да потърся майка ви, защото бяхте убедени, че тя не е заминала доброволно. Информирах ви за всяка стъпка и сега искам да продължите да ми вярвате. Доказано е, че майка ви е станала жертва на Киралте, но не съм убедена, че той е единственият замесен.

Изражението и на двете премина в удивление.

– Имал е съучастник?

– Още не съм сигурна, но този случай ми напомня за друг, в който участвах като съветник и при който имаше подозрения за намесата и на второ лице. Тъй като друго полицейско подразделение се занимаваше с него, процесът по сравняване на улики и доказателства ще бъде малко по-дълъг и сложен. Вече всичко е задействано, но може да отнеме часове, дори дни, не бих могла да кажа със сигурност. Разбирам, че ви е било тежко, но майка ви вече не е в ледената нива, тя вече е тук и е тук, за да ни помогне да разгадаем престъплението срещу самата нея. Аз ще бъда вътре с нея и ви уверявам, че никой не уважава толкова много всяко нещо, което би могло да ни проговори, колкото съдебните медици. Те са гласът на жертвата, повярвайте ми.