Зовът на костите

Оглежда ги дълго, сменяйки реда им и дори слагайки ги една върху друга, като междувременно издаваше едва доловими и ритмични кратки звуци, които изкарваха Амая от кожата и предизвикваха духовитите забележки на помощниците му.

– Бихте ли казали, че всички разрези са направени с един и същ предмет? – запита Амая, изваждайки доктора от неговото задълбочение.

– О – възкликна той, – не бих посмял. Но мога да твърдя, че техниката при всичките е една и съща, че всичките са дело на човек, който работи с дясната ръка много уверено и с голяма сила.

Амая го погледна недоволно.

– Въпреки че – продължи той, усмихвайки се на надеждата, пробляснала в очите на инспекторката – по снимките не съм в състояние да определя възрастта, нито пола, всички те са от възрастни индивиди, обаче костите са голи, без останки на тъкан, а възрастта на една кост не може да се определи на око; освен това само по снимка не мога да ви кажа, разбира се, дали са от хирургическа ампутация, или от осквернен гроб. Безспорно на пръв поглед разрезите много си приличат и всички кости са предлакътници... Но за да дам окончателно мнение, ми трябва използваният инструмент. Бихме могли да направим отливки директно от костите, за да ги сканираме и да ги наложим една върху друга. Съжалявам, госпожо инспектор, това е всичко, което мога да направя по снимки, виж, ако разполагахме с мострите, би било друго.

– Жандармерията има собствена лаборатория, там ги съхраняват, но началниците, както ви е известно, никак не обичат да споделят сведения. От години повтарям, че докато не се създаде независима криминална бригада, съставена от членове на всички видове полиция, включително с участието на Интерпол, които да си сътрудничат в една и съща лаборатория, ще пипаме като слепци при разследването на убийства – оплака се Амая. – Добре че има полицаи като Падуа, които наистина искат да разкриват престъпления, а не да печелят точки в своя полза.

Амая се върна до тялото и се наведе така, както преди го бе направил доктор Сан Мартин, за да огледа раната отблизо.

Тъканта изглеждаше повехнала, напукана и много суха. Беше белезникава, почти безцветна в сравнение с останалото тяло. Тя различи тесните бразди, оставени от триона по костта, и тогава й се стори, че вижда тъмна остра точка, забита в тъканта.

– Докторе, елате, ако обичате. Какво може да е това според вас? – попита тя, отстъпвайки му мястото пред лупата.

Той вдигна изненадано очи.

– Не бях обърнал внимание, браво, Саласар – каза той доволно. – Може да е костица, отчупена по време на рязането – отбеляза, докато измъкваше с пинсети дребната находка. Разгледа триъгълното парченце под лупата и го пусна в един поднос, където то падна с присъщия за метал звук. Бързо го занесе до микроскопа и вдигна усмихнато поглед, докато отстъпваше мястото на Амая. – Началник Саласар, това е зъб от метален трион, трионът, с който е била ампутирана ръката на тази жена. Ако повторим шаблон от този зъб, ще можем да установим сравнително точно вида на триона, а от вашето умение да убедите съдия Маркина ще зависи възможността да направим пробите, за да констатираме дали е същият, който е бил използван и при случаите от пещерата край Елисондо. Сега, ако ми позволите, ще продължа с аутопсията – каза той, докато подаваше табличката с мострата на асистентката, която веднага се залови за работа.

8

Инмакулада Еранс беше от жените, които печелят доверието на хората с неизменната си любезност и услужливост, примесени поравно. Беше толкова невзрачна и сдържана, че Амая често я наричаше наум грозната гейша; говореше тихо, а притворените клепачи прикриваха гневните проблясъци, когато нещо я раздразнеше. Не я харесваше въпреки или може би заради изкуствената й вежливост. В продължение на шест години тя беше енергичната и неизменно отзивчива лична асистентка на съдийката Естèбанес, която обаче не се бе поколебала да я зареже, когато й предложиха новия пост във Върховния съд, при все че Инмакулада не беше омъжена и нямаше семейство.

Първоначалното огорчение на Инмакулада се превърна във възторг, когато овакантеното място бе заето от съдия Маркина, който я поиска за лична секретарка заради предишния й опит като асистентка на негов колега, нещо доста необичайно, въпреки че от този ден нататък тя трябваше да заделя по-голяма част от заплатата си за тоалети и парфюми с надеждата да привлече вниманието на Негова Светлост. И не беше единствената: в съдилищата се шегуваха колко рязко са скочили сред служителките употребата на червила и посещенията във фризьорския салон.

Амая бе набрала номера на съда, докато вървеше към колата си и ровеше в джобовете на коженото си яке за слънчеви очила, с които да пребори отблясъците на слънцето в локвите, в очакване да чуе превзетия глас на секретарката.

– Добър ден, Инмакулада, аз съм инспектор Саласар от отдел „Убийства“ на Окръжната полиция. Бихте ли ме свързали, ако обичате, със съдия Маркина.

Режещата студенина в изпълнения с укор глас я изненада.

– Два и половина следобед е, както се досещате, съдия Маркина не е тук.