Зовът на костите

Измъкна се от леглото и тръгна боса по пода. Дългите дъски от френски дъб изскърцаха на няколко места под краката й. Надникна през вратата на дневната и видя, че Джеймс е заспал, отпуснат на една страна, докато поредните реклами по телевизията осветяваха стаята, в която дневната светлина наскоро се бе стопила. Тя се загледа в спокойното му лице, отразено в екрана. Тръгна към него, но изведнъж спря. Винаги му беше завиждала за способността да заспива по всяко време и навсякъде, но това, че е заспал, когато се предполагаше, че трябва да е разтревожен поне колкото нея... По дяволите, та те се бяха скарали, това беше може би най-тежкото им пререкание, откакто се познаваха, а той се отпускаше и заспиваше като след спа процедура. На два милиона светлинни години. Погледна часовника си: имаха да приготвят още цял куп неща, от които Ибай щеше да се нуждае в Елисондо. Излезе от дневната и докато се отдалечаваше по коридора, извика:

– Джеймс.

След като натовариха колата, все едно отиват на Еверест, а не за няколко дни на петдесет километра от вкъщи и след като повтори на Джеймс десетина указания за Ибай, за дрехите му, как да го облече, да внимава да не му е студено и да не се изпоти, тя целуна малкия, който след кърменето я гледаше спокойно от столчето си. Беше спал цял следобед и сигурно щеше да будува през целия път до Елисондо, но нямаше да плаче: обичаше пътуването с кола, тихото бръмчене, а и музиката, която Джеймс пускаше, макар и малко силно може би, изглежда, много му харесваше и дори да не заспеше, щеше да мирува през целия път.

– Ще дойда за следващото хранене.

– ...Ако не, ще му дам шишето – отвърна Джеймс, вече зад волана.

Тя отвори уста да възрази, но не искаше да спори повече с него, не искаше да се разделят сърдити, избягваше го от суеверие. Тя беше полицай, прекалено често бе виждала как реагират близките, когато им съобщяха, че някой от любимите им хора е мъртъв, и как първоначалната болка се засилва, когато се окажеше, че в момента на смъртта са били скарани, в повечето случаи за нещо незначително, и това оттам насетне тегнеше като присъда. Тя се наведе през отворения прозорец и срамежливо целуна Джеймс по устните.

– Обичам те, Амая – каза той, но го каза предупредително, гледайки я в очите, докато палеше колата.

„Знам – помисли си тя и отстъпи крачка назад. – И се сдобрявам само защото не бих понесла да загинеш в катастрофа, докато си ми сърдит.“ Вдигна ръка за поздрав, който той не забеляза, и разкаяна, се прегърна през талията, опитвайки се да потисне обзелото я отчаяние. Постоя на платното, докато изгуби от поглед червените стопове на колата, която напредваше бавно, защото в този час улицата беше пешеходна зона освен за живеещите на нея.

Разтреперана от памплонския студ, Амая влезе в къщата и погледна с крайчеца на окото си към плика в антрето, донесен час преди това от един полицай, мечтаейки повече от всякога за дълга и гореща баня. Застанала пред огледалото, тя огледа тъмните кръгове под очите си и русата си коса с вид на суха слама с цъфнали тук-там крайчета: дори не помнеше кога за последно бе ходила на фризьор. Погледна часовника и усети как гневът й нараства, докато отлагаше за по-сгоден случай мечтаната вана и се пъхаше под душа. Остави горещата вода да тече, докато преградата се замъгли от парата и вече не виждаше нищо през нея. Тогава заплака, сякаш в душата й се бе скъсал бент и приливната вълна заплашваше да я удави отвътре. Сълзите се смесиха с водата, която се стичаше почти кипяща по лицето й, и се почувства в еднаква степен нещастна и безсилна.

Ресторант „Родеро“ се намираше доста близо до тях. Когато с Джеймс вечеряха там, обикновено отиваха пеш, за да не се притесняват, ако пийнеха вино, но сега се придвижи с колата почти до входа, за да може да тръгне за Елисондо веднага, щом приключеше разговора си със съдията. Паркира на заден между две коли срещу парк „Медиа луна“ и пресече улицата, за да тръгне под колонадата, където се намираше ресторантът. Големите осветени витрини и пестеливата външна украса съдържаха обещание за превъзходната кухня, заслужила на „Родеро“ звездичка в пътеводителя „Мишлен“. Тъмният дървен под и столовете с удобна облегалка от черешово дърво контрастираха с бежовите пана до тавана, а снежнобелите покривки и сервизи, както и огледалата прибавяха светла нотка, подчертавана от цветната украса в окачените над масите кристални купи.

Една сервитьорка я посрещна още на входа и протегна ръка за палтото й. Тя отказа.

– Добър вечер, имам уговорена среща с ваш клиент, бихте ли му съобщили?

– Да, разбира се.

Амая се поколеба за миг – не знаеше дали съдията използва титлата си извън юридическите среди.

– Господин Маркина.

Момичето се усмихна.

– Съдия Маркина ви очаква, елате с мен, ако обичате – каза то и я поведе към дъното на заведението.