Зовът на костите

– И ти му го каза вчера? Преди да сме дошли да видим къщата, ти вече си му казала, че ние ще бъдем новите собственици? – попита Амая развеселена.

Енграси сви рамене и хитро се усмихна.

– Имам си своите източници.

Джеймс прегърна старицата.

– Ти си невероятна жена, знаеш ли? А на този човек му кажи, че аз поне няма да му преча, земя около къщата колкото щеш, нека я обработва; от друга страна, няма да е лошо да си имаме градина, само че от сега нататък ще трябва да носи зеленчуци и на нас.

– Ще говоря с него – каза Енграси, – той е добър човек, малко затворен, но като разбере, че ще може да си работи градината, ще промени отношението си, ще видите.

– Не знам... – каза Амая и се обърна да го погледне, полускрит, дебнещ между храстите, очертаващи терена.

Слабите пориви на вятъра разпръскваха остатъците от мъгла и между тъмните облаци проблясваха повече светли петна. Нямаше да вали през следващите часове. Амая закопча пухенката, като покри с нея Ибай и го притисна към гърдите си. В този момент телефонът завибрира в джоба й. Погледна екрана и отговори.

– Кажете, Ириарте.

– Шефке, Бенят Салдуа току-що дойде с баща си.

Амая отново погледна небето, което на моменти се изясняваше.

– Добре, разпитайте го.

– ...Мислех, че вие ще разговаряте с него – поколеба се той.

– Заемете се вие, моля ви, трябва да свърша нещо важно.

Ириарте мълчеше.

– Ще се справите – добави Амая.

Усети как Ириарте се усмихва в другия край на линията, преди да отвърне:

– Както кажете.

– Още нещо, дойде ли докладът на съдебния лекар за костите от църквата?

– Не, засега нищо ново.

Тя затвори и веднага набра номера на Йонан.

– Йонан, ще трябва сам да обиколиш погребалните бюра, аз няма да успея, трябва да свърша нещо.

Окапалите през есента листа се бяха превърнали в жълто-кафява и доста хлъзгава на места каша, което правеше горския път непроходим за кола. Тя паркира встрани и с мъка измина разстоянието до дърветата. Като навлезе в гората, установи, че земята е по-твърда и суха, а вятърът, с който се бе борила по пътя, едва се усещаше сред дърветата; за силата му загатваха само извиващите се корони, които при движението си пропускаха слънчевите лъчи и те просветваха между клоните като звезди в мразовита нощ. Ромонът на потока, слизащ от хълма, й показа посоката. Мина по каменния брод над водата, макар че можеше да преодолее малката рекичка и стъпвайки по сухите камъни. Погледна плана, който й бе дал Падуа, и измина няколко метра нагоре под навеса от дървета, докато стигна до голямата скала, зад която се намираше пещерата. Оттам пътеката се очертаваше доста ясно; буренаците още не бяха успели да заличат просеката, отворена от служителите на жандармерията преди тринайсет месеца, когато в пещерата бяха открити човешки кости от поне дванайсет различни индивида. Изведнъж я обзе колебание. Посегна към телефона, за да позвъни, и въздъхна с досада, като забеляза, че няма покритие.

– Природата ни закриля – прошепна.