Зовът на костите

Навигационното устройство показваше, че Ентрамбасагуас спада към община Бургос и се намира на 43 километра и на 50 минути с кола от Билбао, а в Гугъл откри страница, в която пишеше, че има 37 жители. Изпухтя: малките селища предизвикваха у нея необяснимо усещане за клаустрофобия. Несъмнено малтретирането и домашното насилие не бяха свързани по никакъв начин със селския бит или поне не повече, отколкото с всяка друга прослойка или място, но в съзнанието й винаги изплуваше детският спомен, че е пленница на родното си село. Пълен абсурд, нямаше да е различно, ако бе живяла в голям град, както е било с Едурне в Билбао, станала завинаги посестрима на другата жена от Ентрамбасагуас, с която не бе разменила дори една дума. Шофираше внимателно, защото пътят се усложняваше все повече заради непрекъснатия дъжд, примесен със сняг, който вече се сипеше на едри парцали, когато прекоси моста и навлезе в Ентрамбасагуас. Спря на малкия площад, опитвайки се да се ориентира, и се изненада от гледката, наподобяваща коледна картичка: отлично запазени каменни корита за пране насред площада, поилката за добитък и чешма с един чучур.

– Вода за всички! – възкликна тя, докато тръгваше да търси къщата.

С широката ливада отпред и с яркото си осветление къщата приличаше по-скоро на вила с четирискатен покрив и входно стълбище с големи саксии с декоративни дръвчета по стъпалата от двете страни. Снегът засилваше усещането за коледна картичка, което я бе впечатлило при старата каменна пералня. Остави колата в края на ливадата и тръгна по пътека от червеникави плочи, които вече изчезваха под все по-обилния снеговалеж.

Жената, която й отвори, може би беше на възрастта на леля й, но с това приликите свършваха. Беше много висока, почти колкото Амая, и доста пълна; въпреки това се движеше уверено, докато я водеше към дневната, където в камината гореше хубав огън.

– И двете знаехме, че най-накрая ще я убие – заговори тя спокойно.

Амая се отпусна. Трудно се разпитваха близките на жертвите, без да се поддадеш на емоционалните им изблици. В повечето случаи гледаше да се държи на разстояние и да показва служебно отношение, което подканва към изповед, но не предполага по-голяма близост. Както в случая от Билбао, най-добре бе да започне веднага, с преки и кратки въпроси, да избягва споменаването на деликатни подробности винаги, когато бе възможно, да заобикаля понятия като труп, кръв, прорезни рани или всякакви други термини, които извикват спомена за мъчителни гледки и причиняват на близките голямо страдание, нервни сривове, а оттам и забавяне на разследването. Но от време на време имаше късмета да попадне на подобен свидетел. Беше установила, че това често са самотни хора, много близки до жертвата, имали достатъчно време за мислене. Само трябваше да ги остави да говорят. Жената й подаде чаша чай и продължи.

– Той беше зъл човек, вълк в агнешката кожа до деня, в който се венча за моята племенница; от този миг насетне стана само вълк. Беше ревнив и обсебващ, никога не й позволи да работи вън от вкъщи, макар че беше учила за секретарка и преди сватбата работеше в администрацията на един склад. Лека-полека я принуди да скъса с приятелките си и по-близките съседки. Аз бях единственият човек, с когото се виждаше и ако й го позволяваше, то беше по-скоро защото така я държеше под око, а не заради нещо друго, пък и нали бях нейна леля, сестра на баща й и единственият жив роднина, като изключим лелята баба по майчина линия в Навара, която се помина преди две години. Този човек не я биеше, но я караше да се облича като селянка, не й даваше да носи токове, да се гримира, не я пускаше дори на фризьор да иде, носеше косата си дълга, на плитка, до деня на смъртта си. Забраняваше й да ходи сама където и да било, а налагаше ли се да излезе, аз трябваше да я придружавам: до магазина, до аптеката или до лекаря. Тя, горкичката, открай време си беше болнава. Страдаше от диабет, знаете ли? Дълги години се опитвах да я убедя да го напусне, но тя знаеше и аз трябваше да се съглася с нея, че ако го остави, нямаше да се спре, докато не я открие и не я довърши.

Старицата спря и се загледа в някаква точка вътре в камината. Когато отново заговори, в гласа й звучеше разкаяние.

– Накратко казано, не направих нищо друго, освен да стоя тук, до нея, и да се мъча да подобрявам положението в рамките на възможното. Сега всеки ден съжалявам за това, трябваше да я накарам насила. Има организации, които помагат на жените да се измъкнат... онзи ден го гледах по телевизията...

Една сълза се търкулна по лицето й, но тя побърза да я избърше с опакото на ръката си, докато й показваше една снимка върху малката масичка. Бледа жена със сенки под очите, усмихната щастливо пред фотоапарата, хванала малко кученце за предните лапи, уж танцувайки с него.