Зовът на костите

– Права си, нямам, но имам доказателства за това, че Ан Арбису е била доста по-мрачна и сложна личност, отколкото е изглеждала на пръв поглед с ангелското си личице. Интригантка, почти психопат, която покорявала всички свои познати. Искам да знам какви са били тоите отношения с нея, искам да знам какво е било влиянието й върху теб и дали си я обичала толкова, че да отмъщаваш за смъртта й.

Флора облегна главата си на стъклото и постоя неподвижно няколко секунди, после издаде гърлен звук, простена и се подпря и с ръце, за да не падне. Когато се обърна, по лицето й се стичаха сълзи, които бяха съсипали безупречния й грим. Тя тръгна, олюлявайки се, към дивана и рухна на него, ридаейки. Плачът извираше от най-дълбоката точка на гърдите й, хлипаше сподавено с такова отчаяние, като че ли никога нямаше да спре да плаче. Горчивината и болката я опустошаваха, беше се предала на плача така, че Амая се трогна. Осъзна, че за първи път вижда Флора да плаче; като дете не я бе виждала дори да се просълзява. И се запита дали пък не греши. Хората като Флора бродят по света в стоманени доспехи, в които изглеждат безчувствени, но отвътре, под тежестта на всичкото това желязо, все пак има кожа и плът, кръв и сърце. Може би грешеше, може би обидата произтичаше от болката, че е трябвало да стреля по Виктор, мъжа, когото може би бе обичала посвоему.

– ...Флора... съжалявам.

Флора вдигна глава и Амая видя сгърченото й лице; в очите й нямаше и следа от състрадание или обида, само ярост и злост. Заговори, но студено и бавно, с толкова абсурден и заплашителен тон, че я побиха тръпки.

– Амая Саласар, престани да си вреш носа в тази работа, престани да преследваш Ан Арбису, забрави я, защото това надхвърля възможностите ти, сестричке, не знаеш къде се пъхаш, нито за какво говориш, в този случай криминалните ти методи са напълно безполезни. Откажи се още сега, докато не е станало късно.

След това стана и тръгна към банята.

– Сигурно си доволна – каза и после добави: – Затвори вратата на излизане.

Докато вървеше към изхода, Амая забеляза снимка на Ибай, който я гледаше от старинна сребърна рамка. Спря за миг пред нея и на излизане помисли, че сестра й е най-странният човек, когото познава.

Сурине Сабалета живееше на булевард „Масаредо“, откъдето се откриваше прекрасна гледка към музея „Гугенхайм“. Още на входа от бял и черен мрамор изпъкваше старинното великолепие на сградата във френски стил, с вкус към детайлите, съхранени и в интериора: френски врати, стигащи до високия таван с широки гипсови корнизи, и облицовани с дърво стени. Разпозна творби на известни художници, а скулптурата на Джеймс Уексфорд в единия ъгъл на хола я накара да се усмихне. Това направи впечатление на собственичката, която я посрещна с думите:

– О, това е творба на един американски скулптор, носи характер, нали?

– Чудесна е – отвърна Амая, с което веднага спечели симпатиите на домакинята.

Беше облечена семпло, но с очевидно скъпи дрехи, които я правеха по-възрастна, отколкото беше. Поведе я към група кресла, разположени така, че да осигуряват най-хубава гледка към „Гугенхайм“, чиито стоманени плоскости сияеха със странния си матов блясък. Покани я да седне.

– Полицаят, с когото разговарях вчера, ми каза, че искате да ми зададете няколко въпроса за убийството на сестра ми. – Гласът звучеше възпитано и сдържано, но леко се пречупи, когато спомена престъплението. – Не мислех, че след толкова време...

– Вашето семейство идва от Бастан, нали?

– Майка ми беше от Сига, а баща ми е от много известно семейство на предприемачи от Негури. Майка ми ходела в Гечо през ваканциите и така се запознали.

– Но сестра ви е родена в Бастан, нали?

– Били са други времена и майка ми пожелала да се върне да роди вкъщи. Често разказваше колко ужасно било, представете си първо раждане в домашни условия. Мен вече ме е родила тук, в болницата.

– Искам да ми разкажете какви бяха отношенията между сестра ви и зет ви.

– Зет ми беше високопоставен служител в „Телефоника“, доста безличен тип, ако питате мен, но сестра ми се влюби и се ожениха. Живееха в Деусто, в много красив район.

– Сестра ви работеше ли?

– Родителите ни починаха, когато бях на деветнайсет, малко след сватбата на Едурне, и ни оставиха доста имоти, както и доверителен фонд, който ни позволяваше да се занимаваме с това, което ни харесва: Едурне беше президент на УНИЦЕФ в Страната на баските.

– Не са заведени предишни жалби за домашно насилие, но може вие да сте ставали свидетел на определени ситуации...