Зовът на костите

– Никога, нали ви казах, той беше доста невзрачен и скучен, говореше само за работа. Нямаха деца и излизаха често, но в спокоен план: театър, опера, на вечеря с други семейства, понякога с мен и мъжа ми, един от онези бракове, в които съпрузите като че ли са заедно по навик, но никой от двамата не предприема решителната крачка... Обаче никога не съм забелязвала какъвто и да било признак, че е способен да извърши подобно нещо, само дето няколко месеца преди това сестра ми сподели, че почнал да излиза все по-често, че се прибирал посред нощ, а на два пъти го хванала да лъже къде и с кого е бил. Тя подозираше, че се вижда с друга жена, но нямаше доказателства; така или иначе, не смяташе да търпи това. Питала съм я, разбира се, дали не й е посягал. Отговаряше, че не е, само понякога, когато го раздразнела прекалено много с въпросите си, си го изкарвал на мебелите или по време на разправия хвърлял всичко, което му попаднело подръка. Един ден, докато си пиехме кафето, тя неочаквано заговори за развод, по-скоро като намерение, което обмисля, отколкото като вече взето решение. Аз, естествено, я подкрепих, казах й, че ще бъда до нея, ако реши, и това беше последният път, в който я видях жива; следващият беше в моргата и лицето й беше така обезобразено, че на бдението беше в затворен ковчег. – Тя замълча за миг при спомена за този ден. – Съдебният лекар каза, че е починала от травмите си, пребил я е до смърт, представяте ли си какъв звяр трябва да бъдеш, за удряш една жена, докато я умъртвиш?

Амая я погледна мълчаливо.

– След като я убил, изпотрошил цялото жилище, насякъл мебелите на трески, раздрал всички дрехи на сестра ми и се опитал да подпали апартамента, малък пожар, който се самозагасил. В разрушителния си бяс изпочупил почти всичките пръсти на ръцете си, както и някои на краката. Неговата кръв беше толкова, колкото и тази на сестра ми, а като приключил, скочил от осмия етаж. Умрял, преди да дойде линейката.

– Съседите нищо ли не са чули?

– Сградата беше много специална, също като тази. Тяхното жилище заемаше цял етаж и по това време явно не е имало никого, нито над тях, нито под тях.

Амая спря за миг, преди да зададе главния въпрос:

– Беше ли й отрязал някой от крайниците?

– Съдебният лекар каза, че го е направил после, след като вече е била мъртва. Напълно безсмислено – простена. – Защо му е трябвало да го прави?

После затвори за секунди очи, преди да продължи:

– Не го откриха, търсиха го дори с полицейски кучета из цялата сграда, защото бяха убедени, че не е излизал от блока. Има портиер, който се закле, че не е мърдал от мястото си, невъзможно беше да не го е видял да излиза и пак да влиза целия в кръв. Освен това имаше и камери и въпреки мъртвия ъгъл, от който можеше да се е възползвал, чрез тях се доказа, че портиерът не е мърдал от поста си. По входната врата, в асансьора и по стълбището нямаше никакви следи, а беше изключено да не оставил поне една, след като из цялата къща ги имаше с хиляди, а обувките му бяха пълни с кръв.

Жената въздъхна и се облегна назад, подпирайки се на една възглавничка. Изглеждаше изтощена, но допълни:

– Не знам откъде му е излязла кръвта на тоя червей и след милион години не бих си представила, че един толкова малодушен човек е в състояние да се развихри по този начин.

– Само още няколко неща и ще ви оставя да си почивате.

– Разбира се.

– Беше ли оставил бележка, послание?

– Де да беше само едно! Бяха повече от дванайсет, написани по стените със собствената му кръв.

– Тартало – предположи Амая.

Жената кимна утвърдително.

Амая седна на края на креслото и се наведе към жената.

– Трябва да разберете, че това е част от разследване и не мога да ви кажа нищо повече, но мисля, че благодарение на вас ще мога да хвърля малко светлина върху случая и да спомогна за откриването на останките от сестра ви, които не са били намерени.

Домакинята се усмихна, опитвайки се да потисне болезнената гримаса, изкривила лицето й, и Амая й подаде флакон, в който имаше клечка с тампон.

– Просто го прокарайте по вътрешната страна на бузата си.