Зовът на костите

– Това е Мария с кученцето... Всичко стана заради това пале, знаете ли? То се появи тук към края на лятото и тя лудна по него, дали защото нямаше деца, или защото кученцето беше много гальовно, не знам. Онзи не каза нищо, а пък тя... Никога не я бях виждала толкова щастлива и той, разбира се, не можеше да допусне това. Остави я три-четири месеца да се привърже към кучето и един ден взе, че го обеси, окачи го за врата на дървото до входа. Като го видя, тя така се разпищя, че помислих, че ще си загуби ума. Той седна на масата и поиска да яде, тя обаче отиде до чекмеджето и извади нож. Онзи й се развика, но Мария го погледна така свирепо, че той осъзна, че вече е прекалил. Тя излезе навън, сряза връвта, прегърна мъртвото кученце и плака до пълно изтощение. После отиде в гаража, взе една лопата, изкопа гроб под дървото и погреба животното. Когато свърши, ръцете й бяха изранени до живо месо. Той продължаваше да седи, много сериозен, без да продума. Тя влезе, хвърли въжето върху масата и отиде да си легне. Мъката я остави два дни на легло. Оттогава Мария се промени, загуби и последната капчица радост, горкичката, беше непрекъснато сериозна, замислена, а понякога го гледаше така, сякаш не го виждаше, сякаш очите й минаваха през него, докато той все стоеше с наведена глава. Седеше навъсен, както винаги, и не смееше да я погледне. Никога не съм била толкова сигурна, както тогава, че ще го напусне, дори й казах да дойде вкъщи или че мога да й дам малко пари, за да иде другаде, но тя беше по-спокойна от всякога. Каза, че нямало да ме излага на опасност, като дойде у дома, и че ако някой трябвало да си тръгне, това било той. Къщата беше нейна, баща й я купи, когато се сгоди, и беше само на нейно име. Една сутрин след няколко дни наминах и се учудих, че още не е станала, но нали си беше болнава... Имах ключ и влязох. Всичко беше в пълен ред, отидох в стаята. Отначало помислих, че спи. Лежеше по гръб, със затворени очи и полуотворена уста, само че не спеше, беше мъртва. Казаха, че я е затиснал с възглавницата и я е задушил, както е спяла. Нямаше други рани освен ръката. Забелязахме го едва когато полицаите я отвиха.

Амая затаи дъх, докато жената поясняваше.

– Казаха, че го е направил, след като е била вече мъртва. Питам ви аз защо. И косата й беше отрязал; не го забелязах, когато влязох, но като я вдигнаха да я преместят, зърнах плешивина на тила й – добави жената и прокара ръка по собствената си коса.

– Него го откриха обесен в овощната градина на семейството му, на два километра оттук. Виждате ли каква ирония, увиснал на едно дърво като кученцето.

Старицата замълча и дори се усмихна горчиво, загледана в снимката. Амая се огледа.

– Завещала ви е къщата?

Жената кимна.

– Силно се надявам да сте запазили вещите й...

– Така както ги остави.

– Може би пазите някоя четка за зъби или за коса?

– За ДНК, нали? Гледам криминалните сериали по телевизията. Минавало ми е през ума и мисля, че имам нещо, което ще ви послужи. – Тя взе от масата едно дървено ковчеже и й го подаде.

Когато го отвори, Амая не можа да попречи на паметта си да се върне към деня, когато, както си седеше на пейката в кухнята, майка й я бе остригала до кожа, беше отрязала до дъно плитката, на която преди това сама бе сплела дългата й коса. Инстинктивно посегна към главата си, но като се усети, свали ръка, опитвайки да се овладее. На дъното на ковчежето имаше кестенява плитка, завита на кълбо, като заспала животинка. Амая хлопна капака, за да не я гледа.

– Боя се, че няма да послужи, от отрязана коса не може да се извлече ДНК, трябва да има фоликул.

Не беше съвсем вярно, имаше нови и скъпи техники, способни да излекат ДНК и от отрязана коса, но беше по-скъпо и по-сложно, космените фоликули улесняваха процеса.

– Погледнете добре – отвърна жената, – част от косата е отрязана, но на тила й имаше плешивина, нали ви казах, на някои места й я беше отскубнал от корен. Намерихме я заедно с бележка до дървото, на което се бе обесил.

Амая отново отвори ковчежето и погледна със страх косата.

– Оставил е бележка? – попита, все така загледана в дебелата плитка.

– Да, но пишеше нещо абсурдно, безсмислено. Полицията я прибра, а аз не помня какво пишеше, беше само една дума, нещо подобно на торта.

– Тартало¹⁵.

15На испански торта е tarta. – Б. пр.

– Точно така, тартало.