Зовът на костите

– Не ме гледайте така. Преди век всеки човек, бил той мъж, или жена, знаел кои са седемте смъртни гряха, както знаел „Отче наш“. Особеността на тези грехове е, че осъждат грешника, разбивайки душата и тялото му. Похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост, седем гряха, които все още са в сила по света, както преди век, макар че днес трудно бихте срещнали на улицата двама души, които биха могли да ги разпознаят. Аз съм психиатър, но трябва да кажа, че модерната психиатрия, Фройд със своята психоанализа и всички останали дивотии хвърли обществото в смут, в заблуда, внуши му, че всички злини се коренят в липсата на майчина обич в детството, като че ли това би оправдало всичко. И като последица от тази неспособност за различаване на злото на всяко отклонение се лепва етикетът „лудост“: „Трябва да е луд, за да направи такова нещо...“, милион пъти съм чувал как обществото се прави на авторитет по психиатрия и издава своята оневиняваща диагноза. Ала злото съществува, то е тук и вие също като мен знаете, че майка ви не е само душевноболна.

Амая погледна преценяващо този човек, изпълнен с доводи, които тя не се осмеляваше да изрече, но заедно с това будеше у нея инстинктивно недоверие. Трябваше да вземе решение, и то сега.

– Какво предлагате?

– Ние ще предложим лечение и за психическото й заболяване, и за душата й. Разполагаме с екип, съставен от най-добрите специалисти в света.

– Нали няма да прибягвате до екзорсизъм? – попита Амая.

Отец Сарасола се засмя развеселен.

– Боя се, че би бил безполезен. Майка ви не е обладана от дявола. Тя е зла, душата й е черна като нощта.

Сърцето на Амая прескочи един удар и гърдите я заболяха, но тревогата, затворена там от години, се освобождаваше, докато слушаше как свещеникът казва онова, което тя знаеше, откакто се помнеше.

– Мислите ли, че злото е помрачило разсъдъка й?

– Не, мисля, че се е замесила в неща, в които не е трябвало да се замесва, а тези неща винаги взимат своето.

Амая се замисли за последствията от това, което се готвеше да каже.

– Възможно е мъжът, който я е посещавал, да е подтиквал други хора към самоубийство.

– Не мисля, че това е случаят на майка ви. Тя не е довършила своята задача.

На Амая почти й призля: този човек беше невероятно прозорлив, четеше в съзнанието й като в отворена книга.

– Не бива да приема посещения, не бива да вижда никого, дори сестрите ми.

– Такива са и нашите правила. При тези обстоятелства така е най-добре за всички.

Позна младата криминоложка, която събличаше белия стерилен костюм пред вратата на стаята.

– Здравейте отново – приближи се тя към нея. – Приключихте ли вече?

– Здравейте, инспекторе. Да, събрахме всичко, което можеше да се извлече: отпечатъци, снимки, мостри...Вече приключихме.

Амая надникна през вратата и се загледа в оставените от екипа следи. Леглото, сега в средата на стаята, закриваше отчасти кървавото петно на пода и беше изцяло раздигнато. Дюшекът, чаршафите, калъфите на възглавницата и завивката бяха грижливо сгънати върху един кожен стол, който не се връзваше с белотата на стаята и очевидно бе донесен от съседен кабинет. Пердета на прозорците нямаше, а масичката и столът до него бяха завинтени за стената и за пода. На отсрещната стена – две затворени врата. Надлъжен разрез в дунапрена на възглавницата издаваше скривалището на скалпела. Всички повърхности, които имаше вероятност да са били докосвани, бяха покрити с мазния черен прах, използван при свалянето на отпечатъци.

– Какво има зад онези врати? – попита тя младата жена.

– Гардероб и баня, тоалетна чиния без капак и умивалник, който се задейства с педал. Вече ги огледахме. Гардеробът е заключен и се отваря само за вадене на чисти дрехи, доста малко на брой; пациентите ходят с нощница, халат и болнични пантофи.

Амая потърси в чантата си ръкавици, надяна ги, оглеждайки стаята от вратата, сякаш невидима бариера й пречеше да влезе.

– Може ли да ми оставите стерилен костюм?

– Разбира се! – отвърна момичето, наведе се над един спортен сак и извади нов комплект. – Но не е нужно, стаята вече е обработена, можете спокойно да влезете.

Знаеше това, вече нямаше нужда да внимава да не замърси местопрестъплението, но въпреки всичко взе костюма.

– Не искам да се цапам – отвърна и разкъса найлоновия плик.

Младата криминоложка изви учудено очи към колегата си.

– Ние вече си тръгваме. Трябва ли ви още нещо?

– Не, благодаря.

Изчака, докато вратите на асансьора се затворят, преди да нахлузи калцуните върху ботушите си, вдигна качулката и я намести, извади хартиена кърпичка, сложи чантата си на мястото на принадлежностите на екипа и постоя още няколко безкрайни секунди пред отворената врата, преди да пристъпи прага. Преглътна слюнката си с усилие и влезе в стаята, закрила с кърпичката носа и устата.