Зовът на костите

Че е търпелив, не подлежеше на съмнение: от Падуа знаеше, че някои от намерените в пещерата кости са били там от години, толкова, колкото и годините, откакто действаше, колкото жертвите, колкото слугите му. Бяха изминали четири години от убийството на Едурне Сабалета в Билбао; почти три от това на Исаскун Лопес, жената от Логроньо; две и половина откакто съпругът на Мария Абасоло бе убил кучето й и самата нея с няколко дни разлика; малко повече от година от случая на Йоана Маркес и според пресмятанията й около шест месеца от този на Лусия Агире, като броеше времето, в което я смятаха за изчезнала, и четирите месеца, изтекли, преди Амая да се върне на работа и Киралте да й каже къде е трупът. Във всички тези случаи убийците бяха съпрузи или партньори на жертвите; във всички тези случаи те сами бяха сложили край на живота си след убийството или в затвора; във всички тези случаи бяха оставили едно и също послание; всички жертви бяха с ампутация на ръката до лакътя, извършена посмъртно, и то с прецизност, каквато убийците не бяха проявили в действията си дотогава. В нито един от случаите ампутираният крайник не бе открит. Освен при Йоана Маркес, когато намерените в пещерата Ари Саар кости бяха дали възможност за ДНК сравнение с останките й и се бе получило съвпадение, но при останалите това се бе оказало невъзможно. Испанският регистър на ДНК данни беше почти в зародиш. В него фигурираха членовете на силите и частите за сигурност, военни, медицински персонал, неколцина престъпници и шепа жертви, но беше недостатъчен, за да бъде от полза, затова се прибягваше до международния CODIS, който бе дал много добри резултати при сравняването на ДНК данни, събрани при престъпления в миналото, и се бе стигнало до задържането на убийци, останали на свобода с години, като прочутия случай с Тони Кинг. Но за пореден път въпросът с компетенциите на различните видове полицейски части затрудняваше работата.

Трябваха й резулатите от ДНК тестовете – успееше ли да установи, че костите от пещерата са на онези жени, пътят й щеше да бъде открит. Нещата се бяха подобрили значително, откакто получиха правото да поръчват анализите на Насертик, наварската лаборатория. Това бе ускорило процесите, защото не се налагаше пробите да се пращат за изследване в Сарагоса или Сан Себастиан, но нямаше да се избегне поне петнайсет дни чакане за такъв неспешен анализ. Амая свали ципа на стерилния костюм и извади джиесема си, погледна колко е часът, потърси номера в бележника си, набра и без да откъсва очи от стената, зачака.

– Добър вечер, госпожо инспектор. Още ли сте на работа? – чу се от другата страна женски глас с подчертан руски акцент.

– Май също като вас, нали? – отвърна Амая.

Вярна на своето правило за деловитост, доктор Такченко бързо приключи с празните приказки.

– Нали знаете, че предпочитам да работя нощем. С какво мога да ви бъда полезна, инспекторе?

– Утре ще получа ДНК мостри, извлечени от кост и обработени от жандармерията. Бих искала да ги сравня с други две, едната от слюнка, а другата от коса, с цел установяване на съответствие.

– С колко мостри ще трябва да се сравняват?

– С дванайсет...

– Гледайте да дойдете рано, анализът ще ни отнеме около осем часа: със слюнката ще е по-лесно, но с извличането на ДНК от косата доста ще се позабавим. – И затвори.

Постоя още няколко минути неподвижна в тихата стая, вперила поглед в надписа на стената. Беше изпаднала в нещо като първична безтегловност, в която потъваше, когато съзнанието й се изпразваше от всякаква мисъл; тогава данните и въпросите нахлуваха като буря от идеи. Инстинктът и интуицията поемаха юздите на логиката и й помагаха да направи първата крачка и да прозре какво е искал да каже убиецът. Тартало. Подписът с името на легендарното еднооко чудовище говореше за нечовешка, жестока и канибалска природа, за голяма дързост, след като подреждаше до входа на пещерата си костите, издаващи престъплението му; но този тартало изпитваше потребност да подписва чуждите престъпления, за да посочи кой е истинският извършител. Манипулативното въздействие и властта, която упражняваше над своите слуги, достигаха връхната си точка с подписа; нямаше значение от колко ръце е изписан, защото авторът беше само един. Тя хвана на фокус цветното петно върху стената и го засне, след което прати снимката на Йонан Ечайде. Телефонът звънна само след десет секунди. Да чуе гласът на Йонан в тази обстановка, й донесе облекчение, което я накара да се усмихне.

– Къде се намирате? – попита той, когато тя отговори.

– В клиниката, където беше настанена майка ми. Тази вечер ранила един санитар с нещо подобно на режещо шило, което заподозреният вкарал, представяйки се за неин син. Открихме, че я е посещавал нееднократно през последните месеци.

– Тя добре ли е? Искам да кажа дали не...

– Не, добре е... Йонан, успях да получа съдебна заповед, с която жандармерията ще ни предостави мострите от костите, открити в Ари Саар. Току-що позвъних на доктор Такченко, ще ни приеме утре вечер. Приготви се.

Йонан помълча няколко секунди.