Зовът на костите

Първото, което долови, бе миризмата от кръвта на клетия санитар, примесена с друга, по-лека, на изпражнения и стомашни сокове. Почти благодари за силата на тези изпарения, които пречеха на една друга миризма да изпъкне по-осезаемо. Но колкото по-навътре навлизаше, толкова по-наситена ставаше тя, докато се концентрира в стаята като главозамайваща есенция на страха. Няма по-точен, по-жив и по-натрапчив спомен от този, който се връща чрез обонянието. Той е така тясно свързан с усещанията, изпитани заедно с миризмата, че е удивително колко много неща може да си спомни човек, когато мозъкът му е подтикнат дори от най-лек полъх.

Тя я подуши и тялото й се разтресе, очите й се наляха със сълзи, които сдържа, като се насили да си поеме дълбоко дъх. Спомените оживяват, защото аксоните на обонятелните неврони винаги отиват на едно и също място, в един и същ архив, за да съхранят миризмата. „Миризмата на твоята убийца трябва да заема почетно място в твоя регистър“, каза си тя полуистерично и почти яростно. Опитваше се да потисне паниката, която започваше да я обзема отвън навътре, замъглявайки зрението й и оставяйки я почти на тъмно, като героиня на зловеща театрална пиеса, която трепери в средата на сцената под мощен прожектор, докато всички останали тънат в мрак.

„Не – каза си тя. – Не.“ И стисна силно очи, за да не вижда черната вълна, която я връхлиташе и щеше да я тласне към добре познатата й пропаст.

Дочу ясно гласа на момиченцето. Отченашкойтосинанебесатадасесветииметоти... Момиченцето, което толкова се страхуваше и беше толкова малко...

– Вече не съм дете – прошепна, докато инстинктивно посягаше към кръста си. Опипа гладкия глок под стерилния костюм и светлината отново озари стаята. Постоя неподвижно няколко секунди, докато се успокои. Затвори очи и когато отново ги отвори, видя местопрестъпление, обработено от криминолозите. Отвори вратата на малката баня и провери тази на гардероба. Докосна металните тръби на леглото и усети студенината на желязото през ръкавиците. Доближи се до стола, който бе част от мебелировката на стаята, проучи го, сякаш бе белязан от невидим, но доловим при пипане печат. Поколеба се, но се отказа да сяда в него. Вдигна спалното бельо, сгънато върху стола, който експертите бяха донесли от съседен кабинет, и го сложи върху леглото, стремейки се да го държи по-далече от себе си, докато с другата ръка притискаше кърпичката към устата и носа си, твърдо решена да не вдъхва миризмата му, да не допуска мириса на страх отново да нахлуе в нея. Само с една ръка примъкна стола до стената, където кръвта още блестеше под бялата луминесцентна светлина над възглавницата на леглото.

Седна и заразглежда надписа върху стената. Той привличаше погледа като в музей, зловещ музей на ужасите, в който творците, поканени от демоничен меценат, излагат произведения на една-единствена основна тема. Тема, посветена на нея, тема, която с тази последна творба установяваше недвусмислена връзка между шайка хаотични и теоретически несвързани помежду си убийци, слугуващи на чудовищен подбудител, който ампутираше и колекционираше женски ръце, и... нейната майка. Така силно се разсмя на последното си хрумване, че смехът й отекна в стаята, но като го чу, се уплаши, защото това не беше смях, а гърлен и истеричен вой, който я накара да си помисли, че май си е съвсем намясто в тази обстановка. Дали лудите се смееха така?

„Дори лудите имат поведенчески профил.“ Тя почти чу гласа на своя агент инструктор от Куонтико. Но... не й се вярваше, че този човек е луд, един луд човек не би могъл да контролира поведението на толкова много хора. От всички видове убийци, описани от звеното, проучващо поведението, най-загадъчен, най-нов и накратко казано, най-непознат беше убиецът подбудител.

Контролът над собствените потребности и неумолимата власт, която бе в състояние да упражнява над слугите си, бяха присъщи за божество. И точно в това се състоеше играта му: да се остави да бъде обожаван и обслужван като бог благодетел от своите поданици, но толкова жесток и отмъстителен, че никой не смееше да предизвика гнева му. Оставяше се да бъде обичан, изисквайки, като че ли даваше нещо, подчинявайки, като че ли полагаше някакви грижи, господствайки от мрака и упражнявайки невидимо всемогъщата си власт върху своите креатури. За изучаващите профили беше истинско предизвикателство да отгатнат как подбира слугите си, как ги примамва и убеждава, докато създаде у тях потребността да му служат.