Зовът на костите

„– Иска костите ти – каза Рос от миналото.“

– Иска костите ти – каза Енграси.

Амая я погледна гневно. Разтреперана от неподправен гняв, тя събра картите, стисна тестето и със замах го захвърли далече от себе си. Картите прелетяха в блок над високото креслото и се удариха в полицата над камината, където с глухо тупване се разгърнаха и се посипаха безшумно на пода пред огнището.

За миг остана неподвижна, докато възприеме случилото се. От мястото, където се намираше, виждаше, че някои от картите бяха останали с лицето нагоре и ярките им цветове привличаха погледа й като магнит, същевременно в нея растяха отвращението и гневът, упрекът, че се е оставила да падне в стария капан да изпреварва с една крачка съдбата.

Поуките на Енграси се повтаряха, докато се превърнаха в част от литаниите, които неволно изникваха и щяха да изникват винаги в съзнанието й:

„Картите са врата, врата, която не бива да отваряш просто така, нито после да я оставяш отворена. Вратите, Амая, не са опасни, за разлика от това, което може да влезе през тях. Помни, че трябва да я затваряш, когато свършиш допитването си, и че ще ти бъде разкрито онова, което трябва да знаеш, а онова, което остава в мрака, принадлежи на мрака“.

Енграси я наблюдаваше спокойно, но когато я погледна, можеше да се закълне, че е уплашена.

– Съжалявам, лельо, сега ще ги събера – каза тя, избягвайки уплашените й очи.

Наведе се до камината и започна да събира картите и да ги трупа отново на тесте. Пое парчето коприна, което лелята й подаваше, и седна пред огъня да ги преброи, за да се увери, че са всичките – петдесет и шест малки аркана и двайсет и два големи, само че преброи двайсет и един. Наведе се настрани, търсейки липсващата карта, и видя, че е застанала на ръб до вътрешния борд на камината. Височината на огъня бе намаляла значително и нямаше опасност долепената до вътрешната страна карта да пламне. Тя взе окачената на стената маша и хвана картата в единия ъгъл, извади я от камината и я остави на пода обърната надолу. Върна машата на мястото й и взе картата, за да я прибере при другите. Болка прониза ръката й като електрически заряд, който така я блъсна в гърдите, че загуби равновесие. Остана седнала на пода, подпряна на креслото. Инфаркт, сигурна беше. Болката, която се бе стрелнала по ръката и я бе сгърчила, сякаш всички поддържащи я сухожилия се бяха скъсали едновременно, острият бодеж в гърдите и мисълта, която въпреки паниката или точно заради нея се бе очертала ясно в главата й: „Ще умра“.

Веднъж един лекар й го бе казал: „Съзнаваш, че е инфаркт, защото мислиш, че умираш“.

Съсредоточена в усилието да не извика, изведнъж си даде сметка, че леля й се навежда над нея, хлипайки, и й говори нещо, което едва чуваше, осъзна и мястото, където се зараждаше болката – в края на ръката, на върха на палеца и показалеца. Погледна озадачено картата, която още стискаше, макар че дланта й се бе свила отбранително. Мъчейки се да потисне порива да изтръгне картата от пръстите си, тя леко я подръпна с другата си ръка и част от кожата й остана залепена за лъскавия картон като два незаличими отпечатъка. Болката тутакси секна. Тя погледна уплашено картата, паднала обърната с лицето нагоре между краката й, без да смее да я докосне. Изглеждаше невероятно, че късче картон може да събере толкова топлина, та да причини подобно изгаряне. Когато след малко извади ръката си изпод струята студена вода, кожата й изглеждаше в добро състояние, а от болката бе останало само леко мравучкане на върха на пръстите, както когато затоплиш бързо ледените си ръце.

Енграси й подаде хавлиена кърпа, с която настоя да я избърше, докато оглеждаше с клинично око пръстите й.

– Какво според теб се случи тук, Амая?

– Не съм сигурна.

– За втори път виждам подобно нещо, първият беше онзи ден, когато в Хуанитаенеа пипна люлката на тавана.

Амая си спомни случката и начина, по който сухожилията й се бяха съкратили като прерязани наведнъж.

И изведнъж се усмихна.

– Сетих се – възкликна тя с облекчение. – Рамото нещо ме болеше и физиотерапевтът ми каза, че вероятно е лек тендинит от носенето на Ибай, а миналата седмица имах проверочен изпит по стрелба и за да се подготвя, ходех всеки ден на полигона. От това ще е, лельо. Последния път, когато отидох, дори инструкторът спомена, че сигурно рамото ми е болно. В момента не чувствах нищо освен леко трънене, но явно усилието е задълбочило травмата.

Съмнението в очите на Енграси не отстъпваше.

– Щом казваш...

19