Зовът на костите

Като се събуди на сутринта, нямаше и следа от болката, но се чувстваше прекалено ядосана, за да шофира, затова предпочете да отиде пеш до участъка; нахлупи шапката до веждите и вдигна реверите на палтото. Този ден духаше южнякът, който щеше да отвее натежалите от вода облаци далеч от долината и да предотврати дъжда, но сега огъваше тялото й като чучело и я принуждаваше да върви приведена напред. Мразеше вятъра, който пречеше на пешеходците да мислят за нещо друго освен за това как да се задържат на крака; тази картина винаги й напомняше пасажа от Дантевия ад, където обречените вървят срещу вятъра за вечни времена. Силен порив повдигна полите на палтото й и я разяри още повече. Наглостта на чудовището да стигне до Росарио беше лично оскърбление, което на утринната светлина и след като бе преодоляла първоначалния шок да се изправи отново пред присъствието на майка си, представляваше нова обида, която будеше в нея такава ярост, че чак се плашеше. Не беше добре за един полицай да се вдава до такава степен; ако не успееше да надмогне гнева от предизвикателството, щеше да загуби перспектива и да стане безполезна за разследването. Знаеше го и това още повече я вбесяваше. Ускори крачка, почти затича с надеждата, че усилието ще поуспокои духа й.

Безсънието от предишната нощ бе оставило тъмни сенки под очите й и макар че пристигна в участъка почти в девет, допълнителните часове сън почти не бяха помогнали. Ибай се беше събудил, хленчейки, и след безплоден опит да го накърми, Джеймс го бе укротил с биберона; това я накара да се почувства безполезна, което, прибавено към гнева й, само стресираше допълнително бебето. Тя си го знаеше, по дяволите, знаеше всичко. Беше ужасна майка, неспособна да полага и най-елементарни грижи за детето си, и ужасен полицай, с когото чудовищата си играеха на криеница.

Още преди да стигне до кабинета на инспектор Ириарте, позна гласа на Монтес, който веднага я подсети за разговора им пред дома й. Каза добър ден, без да спира и без да поглежда навътре в кабинета, откъдето й отговориха в хор. Последното нещо, което й трябваше тази сутрин, бе инспектор Монтес, решил да послуша съвета й и да се яви в участъка, за да говори с нея.

Влезе в залата за съвещания, която използваше за кабинет, и затвори вратата зад гърба си. Още сваляше палтото, когато се появи младши инспектор Ечайде.

– Добър ден, шефке.

Амая забеляза, че я наблюдава внимателно, може би заради тъмните кръгове, колебаейки се между естествения си порив да й подхвърли някоя забележка от личен характер или да премине направо към работата. Ечайде беше чудесен следовател, чувала бе, че според някои му липсвал опит и твърдост и че човешката страна все още надделявала над полицейската, но какво от това, по дяволите, в крайна сметка го предпочиташе пред сдържания Сабалса или разпасания Монтес. Усмихна се тъжно, сякаш за да оправдае вида си, и Ечайде реши да заговори за работата.

– Съдия Маркина, изглежда, е станал много рано. Преди час се обади лейтенант Падуа, за да каже, че заповедта е пристигнала и че още тази сутрин ще имаме мострите.

– Прекрасно – отговори тя, докато си записваше.

– Обадиха се и от Естеля: нищо не може да се направи с кадрите от паркинга пред „Санта Мария де лас Ниевес“, увеличили са ги максимално, но образът се разфокусира и става неизползваем. Ето какво изпратиха – допълни той и разстла върху бюрото поредица от сиво-черни петна.

Амая ги разгледа намръщено. Погледна часовника и изчисли, че във Вирджиния ще е едва четири призори. Може би по-късно.

Йонан като че ли се колебаеше.

– ...Що се отнася до случилото се в клиниката...

– Йонан, това е само изолиран факт и трябва да го третираме като такъв. Засега не е от значение за разследването, нека изчакаме резултатите от анализите, за да установим последователността и да почнем да съставяме профила, с една дума, за момента ще оставим нещата така.

Предложението като че ли не го задоволи напълно, но той все пак кимна утвърдително.

– Искам да се прибереш вкъщи и да си вземеш свободен ден. – Стори й се, че се готви да възрази. – Това, което ми е нужно да свършиш, ще го свършиш оттам. Продължавай да търсиш сходства с други случаи на домашно насилие и си почини малко. Довечера тръгваме за Уеска, докторите на мечките ще ни помогнат да ускорим малко нещата. Ще мина да те взема към седем от Памплона заедно с мострите, сигурно ще ни отнеме цялата нощ.

– Много ще се радвам да ги видя отново – каза Йонан с усмивка, отивайки към вратата. После, с ръка на бравата, се обърна, сякаш си бе спомнил нещо.

– Шефке... Като дойдох тук тази сутрин, имах в пощата си един... имейл – той се поколеба.

– Да?

– Много странен имейл, беше в моята папка, но смятам, че е за вас...

– Добре де, от кого беше?

– Това е интересното. Идва от... по-добре да ви го покажа – Йонан отиде до компютъра и извади на екрана входящата кутия.

– Позлатения гребен – прочете. – Не е точно анонимен, но е от странните адреси, в които се подписват с ей този символ; на мен ми прилича на сирена.