Зовът на костите

– Шефке, много добре знаете, че Монтес има свое мнение и свой начин да го изразява, не е нужно някой да му дава идеи; малко е язвителен, вярно, но това е нормално в неговото положение. От друга страна, ви уверявам, че от мен, независимо от симпатията ми към Монтес, не излиза и дума от казаното тук.

Тя го гледаше строго.

– Що се отнася до Монтес, възможно е много неща в него да са се променили, но не са достатъчно много.

– А що се отнася до това? – посочи той дъската.

– Какво точно искате, инспекторе?

– Да ми се доверите и да ми кажете какво има на гърба на тази дъска.

Тя го гледа втренчено няколко секунди, после отиде до дъската, бутна леко долния й ръб, обърна я и през следващия час се довери на Ириарте.

Влезе вкъщи и се усмихна, като чу характерното подрънкване на чиниите и чашите, които леля й нареждаше на масата и което означаваше, че се връща навреме.

– О, я вижте кого ни е довял вятърът – възкликна лелята. – Рос, сложи още една чиния.

– Тъкмо исках да говоря с теб – каза сестра й, излизайки от кухнята. – Днес ми се случи нещо много любопитно – заяви тя, гледайки втренчено Амая и привличайки вниманието на Джеймс и лелята. – Сутринта, като пристигнах пред пекарната, заварих там група за реставрация и почистване на фасади от Памплона, която боядисваше стената и вратата на склада.

– И? – подкани я Амая.

– И после минаха на фасадата на моята къща. Колкото и да настоявах, не пожелаха да ми кажат кой ги е наел, освен че поръчката и заплащането дошли анонимно.

– Гледай ти колко хубаво – каза Амая.

– Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

– Ами какво друго?... Че се надявам да свършат добре работата?

Рос я погледна с усмивка, клатейки глава.

– Забавно е...

– Кое?

– Че с години мислехме Флора за най-голямата сестра, а най-абсурдното е, че ти беше най-малката.

– Аз съм най-малката, вие сте по-стари от мене – заяви Амая.

– Благодаря – каза Рос и я целуна по бузата.

– Нямам представа за какво говориш, но нищо.

Ядоха и разговаряха оживено, макар че лелята беше по-мълчалива и замислена отколкото друг път, а когато свършиха и Амая се заигра с Ибай, Енграси седна до нея.

– Значи, тази вечер заминаваш за Уеска?

– Да.

– Още преди да отидеш, знаеш какво ще излезе – заяви лелята.

Амая я погледна много сериозно.

– Как е рамото ти?

– Добре – отвърна тя отбранително.

– Страх ме е, Амая, цял живот съм се страхувала за тебе заради очевидното и заради онова, което не беше чак толкова очевидно. Като днес помня деня, в който ти, деветгодишната, влезе тук и почна да гледаш на карти, сякаш цял живот го бе правила. Ужасно зло бе надвиснало над теб тогава и наред с обидата и унижението, които бе преживяла наскоро, вратите се отвориха, както рядко се отварят, всъщност видях го само още веднъж, когато Виктор... Та, тогава... В теб, Амая, има нещо, което привлича най-свирепите сили. Ти притежаваш невероятен инстинкт за издирване на злото, пък и работата ти... е, предполагам, че е било неминуемо.

– Намекваш, че съм прокълната – каза Амая с усмивка, но не толкова убедено, колкото й се щеше.

– Точно обратното, ангелче... Точно обратното. Понякога хората, видели отблизо смъртта, проявяват такива особености, но... у теб има нещо различно. Ти си по-специална, винаги съм го знаела, но до каква степен, по какъв начин? Бъди внимателна, Амая. Силите, които те закрилят, са толкова, колкото и тези, които ти налитат.

Амая стана и прегърна леля си, усещайки с ръцете си колко крехки са дребните й кости; целуна я по главата, по побелялата копринена коса.

– Не се тревожи за мен, лельо, ще внимавам – каза усмихнато. – При това имам пистолет и съм отличен стрелец...

– Престани да говориш смехории – скара й се лелята на шега, измъквайки се от прегръдката и бършейки с опакото на ръката си сълзите, които се стичаха по лицето й.

Зимното слънце най-сетне се показа, след като силният сутрешен вятър бе помел облаците. Ибай спеше, унесен от потракването на колелата на количката по паважа на Елисондо, и докато гонеха следобедната светлина с разходката, Амая слушаше Джеймс, който въодушевено й разказваше как вървят работите по проекта „Хуанитаенеа“. Когато вече наближаваха до тях, той спря и тя го последва.

– Амая, наред ли е всичко?

– Да, разбира се.

– Чух разговора с леля ти...

– О, Джеймс, нали я знаеш каква е. Вече е възрастна и прекалено чувствителна, притеснява се, но ти не бива да се влияеш; няма да мога да работя, ако знам, че се притеснявате.

Той отново тръгна, макар че не изглеждаше убеден. И пак спря.

– А между нас?

Амая преглътна и нервно навлажни устните си.

– Какво имаш предвид?

– Всичко наред ли е между нас?

Тя го погледна в очите, опитвайки се да му предаде всичката увереност, която бе способна да излъчи.

– Да.

– Добре – отвърна той вече по-спокоен и отново закрачи напред.

– Съжалявам, че и тази нощ няма да съм вкъщи.

– Разбирам, такава ти е работата.