813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Да влезем в нея! — повтори г-н Льонорман.

Заведоха го в стаята, а тя беше първата от петте, запазени за г-жа Кеселбах. После по негова молба го отведоха и в следващите стаи. Всички свързващи врати бяха със спуснати резета от двете страни.

Той попита:

— Нито една ли от стаите не е заета?

— Нито една.

— Къде са ключовете?

— Те винаги са в канцеларията.

— Значи никой не можеше да влезе?

— Никой, освен момчето на етажа, което трябваше да проветрява и бърше прах.

— Да дойде.

Служителят на име Гюстав Бьодо отговори, че предишния ден, съгласно заповедта, затворил прозорците на петте стаи.

— В колко часа?

— В шест часа вечерта.

— И нищо ли не забелязахте?

— Не, нищо.

— А тази сутрин?

— Тази сутрин отворих прозорците към 8 часа.

— И нищо ли не намерихте?

— Не… нищо… Ах, все пак…

Той се колебаеше. Притиснаха го с въпроси и накрая призна:

— Ами, близо до камината на 420 намерих една табакера… която възнамерявах да занеса тази вечер в канцеларията.

— У Вас ли е?

— Не, в моята стая. Това е табакера от лъскава стомана. От едната страна се слагат тютюнът и хартията за цигари, а от другата кибритените клечки. Има два златни инициала… Л и М.

— Какво говорите?

Шамнан беше пристъпил напред. Той изглеждаше много изненадан и прекъсвайки прислужника, запита:

— Значи казвате табакера от лъскава стомана?

— Да.

— С три отделения за тютюна, за хартията и за клечките… руски тютюн, нали, фин, светъл?

— Да.

— Идете да я донесете… Искам да я видя сам… да се убедя…

По знак на началника на Сигурността Гюстав Бьодо излезе. Г-н Льонорман беше седнал и с острия си поглед разглеждаше килимите, мебелите, пердетата. После попита:

— Ние сме в 420, нали?

— Да.

Следователят подхвърли с насмешка:

— Бих искал да знам каква е връзката според Вас между този инцидент и драмата. Пет затворени врати ни отделят от стаята, където Кеселбах е бил убит.

Г-н Льонорман не благоволи да отговори. Времето минаваше. Гюстав не се връщаше.

— Къде спи той, господин директоре? — попита началникът.

— На шестия етаж, откъм улица „Жюде“, следователно над нас. Любопитно защо още го няма.

— Ще бъдете ли любезен да изпратите някой? Директорът отиде сам, придружен от Шамнан. След няколко минути той се върна сам тичешком, с разстроено лице.

— Е и?

— Мъртъв е…

— Убит?

— Да.

— Ах! Гръм и мълнии, тези нещастници прекаляват — изрече г-н Льонорман. Тичай, Гурел, да се затворят вратите на хотела… Наблюдавай изходите… А Вие, господин директоре, ни отведете в стаята на Гюстав Бьодо.

Директорът излезе. Но в момента, когато излизаше от стаята, г-н Льонорман се наведе и прибра малко кръгче хартия, което беше видял преди това.

Беше етикет, обграден със синьо. На него имаше 813. За всеки случай той го сложи в портфейла си и се присъедини към другите.

V

Една малка рана на гърба, между лопатките… Лекарят заяви:

— Абсолютно същата рана като на г-н Кеселбах.

— Да — каза г-н Льонорман. — Същата ръка е нанесла удара и със същото оръжие.

Според положението на трупа човекът е бил изненадан на колене пред леглото, докато търсел скритата под дюшека си табакера за цигари. Ръката му беше още между дюшека и пружината, но табакерата не се намери.

— Сигурно този предмет е бил дяволски компрометиращ — подметна г-н Формери, който вече не се осмеляваше да изкаже по-точно мнение.

— По дяволите! — каза началникът на Сигурността.

— Но ние знаем инициалите, Л и М, а заедно с това, което г-н Шампан знае, както личи, лесно ще се осведомим.

Г-н Льонорман подскочи.

— Шампан! Къде е той?

Погледнаха в коридора между групите хора, които се тълпяха там. Шампан го нямаше.

— Г-н Шампан дойде с мен — каза директорът.

— Да, да, знам, но не се върна с Вас.

— Не, казах му да остане при трупа.

— Вие го оставихте!… Сам?

— Казах му: „Останете и не мърдайте“.

— Никой ли нямаше. Не видяхте ли никого?

— В коридора, не.

— А в съседните мансардни… или пък, вижте, никой ли не се криеше след онзи завой?

Г-н Льонорман изглеждаше силно развълнуван. Той крачеше напред, назад, отваряше вратите на стаите. И внезапно хукна да тича с неподозирана за него пърга-вина.

Слезе шестте етажа, следван отдалеч от директора и следователя. Долу той намери Гурел пред официалния вход.

— Никой ли не е излизал?

— Никой.

— А на другата врата към улица „Орвието“?

— Поставих Диьози да дежури.

— С категорични заповеди ли?

— Да, шефе.

В просторния хол на хотела тълпата пътници се трупаше, обзета от тревога, коментираше горе-долу точни версии, които й хрумваха върху странното престъпление. Всички прислужници, повикани по телефона, пристигаха един след друг. Г-н Льонорман веднага ги разпитваше.

Никой от тях не можа да даде ни най-дребно сведение. Тогава се яви една прислужничка от петия етаж. Преди десетина минути може би тя срещнала двама господа, които слизали по служебното стълбище между петия и четвъртия етаж.

— Слизаха много бързо. Първият водеше втория за ръката. Учудих се като видях двамата господа на служебното стълбище.

— Можете ли да ги познаете?

— Първия не. Той си обърна главата. Беше слаб, рус. Носеше мека черна шапка… и черни дрехи.

— А другият?