— От един господин, който дойде вчера следобед в 415.
— Един господин с кестеняви мустаци?
— Да. Срещнах го, когато си отиваше към 3 часа. Той ми каза: „Липата от 415 току-що излязоха. Г-н Кеселбах ще спи тази нощ във Версай, в хотел «Резервоар», където можете да му изпратите пощата“.
— А кой беше този господин? В качеството си на какъв говореше?
— Не знам.
Гурел беше разтревожен. Всичко това му изглеждаше доста странно.
— Имате ли ключ?
— Не. Г-н Кеселбах беше поръчал специални ключове.
— Хайде да видим.
Гурел позвъни отново бясно. Нищо. Той се готвеше да си тръгва, когато внезапно се наведе и бързо прилепи ухо до дупката на бравата.
— Чуйте… като че ли… ами да… това е ясно… жалби… стенания… и блъсна силно с юмрук по вратата.
— Но господине, Вие нямате право…
— Нямам право ли?
Той блъскаше с все сила, но скоро се отказа, защото беше напразно.
— Бързо, бързо, ключар.
Едно от момчетата от хотела се отдалечи тичешком. Гурел крачеше отдясно наляво, шумно, чудейки се какво да прави. Прислужниците от другите етажи се струпаха на групи. Заприиждаха хората от канцеларията и ръководството. Гурел се провикна:
— А защо не влезем през съседните стаи? Те са свързани с апартамента, нали?
— Да, но резетата на свързващите врати винаги са спуснати и от двете страни.
— Тогава ще се обадя в Сигурността — каза Гурел, за когото очевидно нямаше никакво спасение без неговия шеф.
— А и в участъка — подсказа някой.
— Да, ако обичате — отговори той с тон на господин, който малко се интересува от тази формалност.
Когато се върна от телефона, ключарят довършваше изпробването на ключовете. Последният превъртя и отключи бравата. Гурел влезе бързо.
Той веднага се спусна към мястото, откъдето идваха жалбите, и се сблъска с двете тела на секретаря Шампан и на прислужника Едуард. Единият от тях — Шампан, с цената на търпението беше успял да разхлаби малко кърпата в устата си и надаваше глухи грухтения. Другият като че ли спеше.
Освободиха ги. Гурел се тревожеше.
— А г-н Кеселбах?
Той отиде в салона. Г-н Кеселбах седеше завързан за облегалката на фотьойла, близо до масата. Главата му беше клюмнала върху гърдите.
— Припаднал е — каза Гурел, като се приближи до него. Сигурно е правил усилия, които са го изтощили.
Той преряза бързо въжетата, които обвиваха раменете. Изведнъж тялото политна напред. Гурел го хвана с ръце и нададе ужасен вик:
— Но той е мъртъв! Пипнете… ръцете му са ледени, погледнете очите!
Някой се осмели да каже:
— Кръвоизлив в мозъка, без съмнение… или скъсване на кръвоносен съд.
— Действително, няма и следа от рана… това е естествена смърт.
Положиха трупа на канапето и го съблякоха. Но изведнъж върху бялата риза се появиха червени петна и щом я дръпнаха, забелязаха, че на мястото на сърцето гърдите бяха пробити от малък разрез, откъдето се стичаше тънка струйка кръв.
А на ризата беше закачена с топлийка визитна картичка.
Гурел се наведе. Това беше картичката на Арсен Люпен, цялата в кръв.
Тогава Гурел се изправи властно и рязко произнесе:
— Престъпление!… Арсен Люпен… Излезте… Излезте всички… Никой да не остане в салона и в спалнята… Пренесете и се погрижете за господата в другата стая… Излезте всички… и нищо да не се пипа… Шефът ще дойде!
IV
Арсен Люпен.
Гурел повтаряше съдбовните думи потресен. Те отекваха в самия него като погребален звън. Арсен Люпен! Бандитът-крал! Върховният авантюрист! Хайде де, нима е възможно?
— Не, не — шепнеше той. — Това е невъзможно, защото е мъртъв! Само че… действително ли беше мъртъв?
Арсен Люпен.
Прав до трупа, той стоеше оглупял, зашеметен, като превърташе картичката с известен страх, сякаш беше получил предизвикателство от призрак. Арсен Люпен! Какво да прави? Да действа ли? Да поведе ли битката със собствени сили?… Не, не… по-добре да не действа… Неизбежно ще допусне грешка, ако приеме предизвикателството на такъв противник. А освен това нали шефът щеше да дойде.
Шефът ще дойде! Цялата психология на Гурел се свеждаше до тази малка фраза. Ловък и настойчив, смел и опитен, силен като Херкулес, той беше от хората, които тръгват напред само когато ги ръководят, и вършат добра работа само когато получат заповед.
Колко много намаля инициативността откакто г-н Льонорман зае мястото на г-н Дюбоа в Службата за сигурност! Г-н Льонорман беше истински началник: С него всички бяха уверени, че вървят по правия път! Толкова сигурни, че дори Гурел спираше веднага щом не получеше указание от шефа.
Но шефът щеше да дойде! По часовника си Гурел изчисли точния час на пристигането му. Дано само не го изпревари полицейският комисар. Дано определеният вече следовател или съдебен лекар не дойдат и направят неуместни констатации, преди шефът да има време да запечати в паметта си основното по случая!
— Е, Гурел, за какво мечтаеш?
— Шефе!
Г-н Льонорман беше още млад мъж, ако се съдеше по израза на лицето и по очите, просвяткащи зад очилата. Но беше почти старец, ако се забележеше прегърбената му фигура, сухата и като восък жълта кожа, сивеещата му брада и коса и цялата му прекършена, колеблива и болнава външност.