813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Животът му беше протекъл мъчително в колониите като правителствен комисар на най-опасните постове. Там беше хванал треска и натрупал неукротима енергия въпреки физическата си отпадналост. Беше си създал навика да живее сам, да говори малко и да действа мълчаливо. Бе станал донякъде мизантроп, но на около 55 години, след прочутата афера с тримата испанци от Бискра дойде и голямата заслужена известност. Несправедливостта бе изкупена с един замах. Назначиха го в Бордо, после заместник началник в Париж, после, след смъртта на г-н Дюбоа — началник на Сигурността. И на всеки пост той прояви толкова любопитна изобретателност в методите, такива сили, толкова нови и оригинални качества, освен това напоследък постигна толкова точни резултати при потушаването на четири-пет скандала, които бяха запалили общественото мнение, така че го познаваха най-известните полицаи. Гурел не се поколеба. Любимец на шефа заради невинността и пасивното подчинение, той поставяше г-н Льонорман над всички. Шефът беше негов идол и непогрешим бог. Този ден г-н Льонорман изглеждаше особено уморен. Той седна бавно, разтвори пешовете на своя редингот, стар редингот, известен със старомодната си кройка и маслинен цвят, свали си шала, прочутия кафяв шал и прошепна:

— Говори.

Гурел разказа всичко, което беше видял и научил, разказа кратко, според навика, който му беше създал шефът.

Но когато показа визитната картичка на Люпен, г-н Льонорман потръпна.

— Люпен! — извика той.

— Да, Люпен! Ето че отново изплува това животно.

— Толкова по-добре! Толкова по-добре! — каза г-н Льонорман след миг размишление.

— Точно така, по-добре — отговори Гурел, който обичаше да коментира оскъдните думи на висшестоящия, когото упрекваха само в липса на красноречие-толкова по-добре, защото най-сетне ще си премерите силите с достоен за Вас противник… А Люпен ще си намери майстора… С Люпен е свършено… Люпен…

— Търси! — каза г-н Льонорман, като го прекъсна.

Човек би казал, че заповядва на кучето си. Затова като добро живо и интелигентно куче, което тършува, Гурел затърси пред очите на своя господар. С върха на бастуна си г-н Льонорман сочеше най-грижливо ту ъгъл, ту фотьойл, както се сочи храст или група дървета.

— Нищо — заключи комисарят.

— Нищо за теб — изгрухтя г-н Льонорман.

— Именно това исках да кажа… Аз знам, че за Вас има неща, които говорят като хора, като истински свидетели. Въпреки това ние сме пред истинско престъпление, за което се знае добре, че е извършено от г-н Люпен.

— Първото — отбеляза г-н Льонорман.

Първото, действително… Но това беше неизбежно. Този живот води рано или късно до престъпление, дължащо се на стечение на обстоятелства. Г-н Кеселбах сигурно се е защитавал…

Не, защото е бил завързан…

— Да — призна разочарован Гурел — и това е най-странното… Защо да се убива противник, който вече не съществува?… Но няма значение, ако го бях пипнал за яката вчера, когато стояхме един срещу друг, на прага на вестибюла…

Г-н Льонорман беше излязъл на балкона. После посети спалнята на г-н Кеселбах, отдясно, провери затварянето на вратата и прозорците.

— Прозорците на тези две стаи бяха затворени, когато влязох — заяви Гурел.

— Затворени или бутнати?

— Никой не ги е пипал. Впрочем, те са затворени, шефе…

Шум от гласове ги върна в салона. Там завариха съдебният лекар да преглежда трупа и следователят г-н Формери, който казваше:

— Арсен Люпен! Най-сетне, щастлив съм, че благоприятният случай ме изправя срещу този бандит! Веселякът ще види къде спят раците… А този път става въпрос за убиец!… Сега ще си премерим силите, маестро Люпен!

Г-н Формери не беше забравил странното приключение с диадемата на принцеса дьо Ламбал и възхитителния начин, по който Люпен го беше изиграл преди няколко години. Случаят стана известен в аналите на двореца. Още се смееха, а г-н Формери съвсем справедливо му имаше зъб и желаеше бляскав реванш.

— Престъплението е очевидно — произнесе той дълбоко убеден, — лесно ще открием подбудите. Хайде, всичко върви добре… Г-н Льонорман, здравейте… очарован съм.

Г-н Формери съвсем не беше очарован. Напротив, присъствието на г-н Льонорман съвсем не му се нравеше, а началникът на Сигурността изобщо не прикриваше презрението си към него. Все пак се изправи и каза тържествено.

— Е, докторе, Вие смятате, че смъртта е настъпила преди около 12 часа или може би повече?… Така предполагам аз… напълно съм съгласен… А какво е оръдието на престъплението?

— Нож с много фино острие, господин следовател-отговори лекарят… Вижте, дори са избърсали острието с носната кърпа на мъртвия…

— Действително… действително… следата личи… А сега ще разпитам секретаря и прислужника на г-н Кеселбах. Не се съмнявам, че техният разпит ще хвърли известна светлина.

Шампан, когото бяха пренесли заедно с Едуард в собствената му стая, вляво от салона, вече се беше съвзел от преживяното. Той подробно изложи събитията от предишния ден, без тревогите на г-н Кеселбах, очакваното посещение на така наречения полковник и накрая разказа за нападението, на което бяха станали жертва.