813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— С никого. Цялото си време прекарва излегната на един диван. Изглежда много слаба и болна. Тя много плаче. Вчера следователят остана два часа при нея.

— Добре. Сега за младото момиче.

— Г-ца Женевиев Ернемон живее от другата страна на пътя… това е една уличка, която води към полето, в третата къща отдясно на тази уличка. Тя държи свободно и безплатно училище за изоставащи деца. Нейната баба, г-жа Ернемон, живее с нея.

— И като изхождам от това, което ми описа, Женевиев Ернемон и г-жа Кеселбах запознаха ли се?

— Да. Девойката поискала от г-жа Кеселбах субсидии за своето училище. Те, изглежда, се харесали, защото вече четири дни излизат заедно в парка на Вилньов-градината на пансиона е част от него.

— В колко часа излизат?

— От 5 до 6. Точно в шест часа девойката се връща в своето училище.

— Значи ти си организирал работата?

— За днес в шест часа. Всичко е готово.

— Ще бъдат ли сами?

— В този час в парка никога няма други хора.

— Добре. Аз ще бъда там. Върви.

Той го накара да излезе през вратата на вестибюла и като се върна в чакалнята, извика:

— Братята Дудвил.

Влязоха двама младежи, облечени с прекалено изискана елегантност, с живи очи и симпатичен вид.

— Добър ден, Жан! Добър ден, Жак! Какво ново в префектурата?

— Нищо особено, шефе.

— Г-н Льонорман продължава ли да Ви има доверие?

— Да. След Гурел ние сме неговите любими инспектори. Доказателство за това е, че ни настани в хотел „Палас“, за да следим хората, които са живели в коридора на първия етаж по време на убийството на Шампан. Гурел идва всяка сутрин и ние правим същия доклад като на Вас.

— Отлично. Важното е да съм в течение на всичко, което се върши и се казва в префектурата на полицията. Докато Льонорман мисли, че сте негови хора, аз ще бъда господар на положението. А в хотела откриха ли някаква следа?

Жан Дудвил като по-възрастен отговори:

— Англичанката, която живееше в една от стаите, си замина.

— Тя не ме интересува. Имам сведения за нея. А нейния съсед, майор Парбъри?

Те изглеждаха смутени. Накрая единият от двамата отговори:

— Днес сутринта майор Парбъри заповяда да занесат багажа му на гара Север за влака в 12:50, а той от своя страна тръгна с автомобил. Ние отидохме за потеглянето на влака. Майорът не дойде.

— А багажа?

— Изпратил да го вземат от гарата.

— Чрез кого?

— Казаха ни чрез някакъв посредник.

— Значи ли това, че следите му са загубени?

— Да.

— Най-сетне! — провикна се радостно принцът.

Другите се спогледаха учудени.

— Ами да — каза той. — Ето една улика.

— Мислите ли?

— Очевидно. Убийството на Шампан е могло да се извърши само в една от стаите на този коридор. Там, при един съучастник, убиецът на Кеселбах е завел секретаря, там го е убил, там се е преоблякъл и именно съучастникът след заминаването на убиеца е поставил трупа в коридора. Но какъв съучастник? Начинът, по който изчезва майор Парбъри, навежда на мисълта, че не е чужд на случая. Бързо, съобщете по телефона добрата новина на г-н Льонорман или на Гурел. Трябва да се извести префектурата колкото може по-бързо. Ние с тези господа вървим ръка за ръка.

Той им даде още няколко препоръки относно двойната им роля на полицейски инспектори на служба при принц Сернин и ги изпрати да си вървят.

В чакалнята оставаха двама посетители. Той въведе единия от тях.

— Хиляди извинения, докторе — му каза той. — Сега съм изцяло на твое разположение. Как е Пиер Льодюк?

— Мъртъв.

— Ох, ох! — каза Сернин. — Очаквах това след бележката, която ми изпрати сутринта. Но все пак горкото момче не живя дълго…

— Беше напълно изтощен. Един припадък и край.

— Проговори ли?

— Не.

— Сигурен ли си, че от деня, когато го прибрахме заедно от масата на кафенето в Белвил, никой в твоята клиника не е заподозрял, че това е той, Пиер Льодюк, когото Кеселбах искаше да намери на всяка цена?

— Никой. Беше настанен в една единична стая. Освен това аз бинтовах лявата му ръка, за да не се види раната на кутрето. Колкото до белега на бузата, той не личи под брадата.

— Сам ли го пазеше?

— Да. И съгласно Вашите инструкции се възползвах, за да го разпитам във всички мигове, когато изглеждаше в съзнание. Но постигнах само неразбираеми мънкания.

Принцът промърмори замислено:

— Мъртъв… Пиер Льодюк мъртъв… Цялата афера на Кеселбах очевидно почиваше на него и ето… ето че изчезна… без да направи разкритие, без да каже думичка за себе си, за своето минало… Трябва ли да се замесвам в тази авантюра, от която все още нищо не разбирам? Опасно е… Може да загазя…

Той помисли за момент и се провикна:

— Ах, толкова по-зле! Вече съм поел. Включил съм се. Това, че Пиер Льодюк е мъртъв, не е основание да напусна играта. Напротив! А случаят е много съблазнителен. Пиер Льодюк е мъртъв. Да живее Пиер Льодюк!… Хайде, докторе. Връщай се у Вас. Тази вечер ще ти се обадя по телефона.

Докторът излезе.

— Сега е наш ред, Филип — каза Сернин на последния посетител, дребен човек с побелели коси, облечен като служител във второкласен хотел.

— Шефе — започна Филип, — ще Ви припомня, че миналата седмица Вие ме настанихте като камериер в хотел „Дьо-з-Амперьор“ във Версай, за да следя един млад човек.