— Ами да, знам… Жерар Бопре. Докъде стигна той?
— Средствата му са на свършване.
— Все още ли има черни мисли?
— Да, иска да се самоубие.
— Сериозно ли е това?
— Много сериозно. В неговите книжа намерих ето тази бележка, написана с молив.
— Ах, ах! — каза Сернин, четейки бележката. — Съобщава за своята смърт… и че това ще стане тази вечер!
— Да, шефе, въжето е завързано и куката е забита в тавана. И съгласно Вашите заповеди влязох във връзка с него, той ми разказа нещастието си и аз го посъветвах да се обърне към Вас. „Принц Сернин е богат, казах му аз, той е щедър, може би ще Ви помогне“.
— Всичко това е отлично. Значи той ще дойде, така ли?
— Той е тук.
— Откъде знаеш?
— Проследих го. Той взе влака за Париж и сега се разхожда напред-назад по булеварда. Всеки момент ще се реши.
В този момент един прислужник донесе визитна картичка. Принцът я прочете и каза:
— Въведете г-н Жерар Бопре.
И като се обърна към Филип:
— Мини в този кабинет и не мърдай.
Останал сам, принцът промълви:
— Как да се колебая? Съдбата сама го изпраща този…
Няколко минути по-късно се появи висок рус млад човек, тънък и с отслабнало лице, с трескав поглед, който застана объркано на прага, в колебание, в позата на просяк, който иска да протегне ръка и не се осмелява. Разговорът беше кратък.
— Вие ли сте г-н Жерар Бопре?
— Да… да… аз съм.
— Нямам честта…
— Вижте… господине… казаха ми…
— Кой?
— Едно момче от хотела… казва, че е служил при Вас.
— Най-сетне, накратко…
— Ами…
Младият човек спря засрамен, смутен от надменното държание на принца. А той се провикна:
— Все пак, господине, може би трябва…
— Вижте, господине… казаха ми, че сте много богат и щедър… И аз си помислих, че ще Ви е възможно…
Той млъкна, неспособен да произнесе умолителни или унизителни слова.
Сернин се приближи до него.
— Господин Жерар Бопре, не публикувахте ли Вие томче стихове, озаглавено: „Пролетна усмивка“?
— Да, да — провикна се младият човек, чието лице просветна… — Чели ли сте го?
— Да… Вашите стихове са много хубави… много хубави… Само че, нима смятате да преживявате с това, което те Ви носят?
— Естествено… някой ден…
— Някой ден… по-скоро никога, нали? А докато чакате, сте дошли да ми поискате пари, за да живеете?
— За да ям, господине.
Сернин сложи ръка на рамото му и каза хладно:
— Поетите не ядат, господине, те се хранят с рими и мечти. Постъпете така. Това е по-добро, отколкото да протягате ръка.
Младежът потръпна от оскърблението и без да каже нещо, се отправи живо към вратата.
Сернин го спря.
— Още една дума, господине. Нямате ли вече никакви средства?
— Ни най-малки.
— И не разчитате на нищо?
— Имам още една надежда… Писах на мой роднина с молба да ми изпрати нещо. Отговорът му ще пристигне днес. Това е последната граница.
— А ако не получите отговор, без съмнение сте решен още тази вечер да…
— Да, господине.
Това беше казано просто и ясно.
— Боже! Колко сте комичен, храбри човече. И каква наивна убеденост. Елате да ме видите следващата година, искате ли?… Пак ще поговорим за всичко това… Толкова е любопитно, толкова е интересно… и най-вече толкова е смешно… ах, ах, ах!
Й разтърсен от смях, с преувеличени жестове и поздрави, той го отправи към вратата.
— Филип — каза той, като отвори на служителя от хотела, — чу ли?
— Да, шефе…
— Жерар Бопре очаква днес следобед телеграма, обещание за помощ…
— Да, последният му патрон…
— Той не бива да получи тази телеграма. Ако пристигне, прибери я пътьом и я скъсай.
— Добре, шефе.
— Сам ли си в хотела?
— Да, само с готвачката, която не спи там. Собственикът отсъства.
— Добре. Ние сме господарите. Довиждане до довечера към 11 часа. Тръгвай.
Принц Сернин отиде в спалнята и звънна на своя прислужник.
— Донеси ми шапката, ръкавиците и бастуна. Тук ли е колата?
— Да, господине.
Той се облече, излезе и се настани в просторна и удобна лимузина, която го откара до Булонския лес при маркиз и маркиза Дьо Гастин. Бяха го поканили на обяд.
В два и половина той напусна любезните домакини и се сиря на авеню „Клебер“, взе двама свои приятели и доктора, и пристигна в три без пет в парка на принцовете.
В три часа той се би на дуел със сабя с италианския командир Спинели. Още при първата схватка отряза ухото на своя противник, а в три часа и три четвърти държеше банката (при комар) в клуба на улица „Камбон“, откъдето се измъкна в пет и двадесет с печалба от 47 хиляди франка.
И всичко това, без да бърза, с някакво надменно безгрижие, сякаш дяволското движение, което, изглежда, носеше живота му във вихър от действия и събития, беше същинското правило на неговите най-спокойни дни.
— Октав — каза той на шофьора си, — отиваме на улица „Гарш“.
И в шест без десет той слизаше пред старите зидове на парка във Вилньов.
Макар накъсано и занемарено имението във Вилньов все още съхранява частица от блясъка, който имаше по времето, когато императрица Йожени идваше да си почива тук. Със своите стари дървета, с езерото, с погледа към короните на дърветата на гората „Сен-Клу“, в пейзажа се излъчваше грациозност и меланхолия.