813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Ами да, знам… Жерар Бопре. Докъде стигна той?

— Средствата му са на свършване.

— Все още ли има черни мисли?

— Да, иска да се самоубие.

— Сериозно ли е това?

— Много сериозно. В неговите книжа намерих ето тази бележка, написана с молив.

— Ах, ах! — каза Сернин, четейки бележката. — Съобщава за своята смърт… и че това ще стане тази вечер!

— Да, шефе, въжето е завързано и куката е забита в тавана. И съгласно Вашите заповеди влязох във връзка с него, той ми разказа нещастието си и аз го посъветвах да се обърне към Вас. „Принц Сернин е богат, казах му аз, той е щедър, може би ще Ви помогне“.

— Всичко това е отлично. Значи той ще дойде, така ли?

— Той е тук.

— Откъде знаеш?

— Проследих го. Той взе влака за Париж и сега се разхожда напред-назад по булеварда. Всеки момент ще се реши.

В този момент един прислужник донесе визитна картичка. Принцът я прочете и каза:

— Въведете г-н Жерар Бопре.

И като се обърна към Филип:

— Мини в този кабинет и не мърдай.

Останал сам, принцът промълви:

— Как да се колебая? Съдбата сама го изпраща този…

Няколко минути по-късно се появи висок рус млад човек, тънък и с отслабнало лице, с трескав поглед, който застана объркано на прага, в колебание, в позата на просяк, който иска да протегне ръка и не се осмелява. Разговорът беше кратък.

— Вие ли сте г-н Жерар Бопре?

— Да… да… аз съм.

— Нямам честта…

— Вижте… господине… казаха ми…

— Кой?

— Едно момче от хотела… казва, че е служил при Вас.

— Най-сетне, накратко…

— Ами…

Младият човек спря засрамен, смутен от надменното държание на принца. А той се провикна:

— Все пак, господине, може би трябва…

— Вижте, господине… казаха ми, че сте много богат и щедър… И аз си помислих, че ще Ви е възможно…

Той млъкна, неспособен да произнесе умолителни или унизителни слова.

Сернин се приближи до него.

— Господин Жерар Бопре, не публикувахте ли Вие томче стихове, озаглавено: „Пролетна усмивка“?

— Да, да — провикна се младият човек, чието лице просветна… — Чели ли сте го?

— Да… Вашите стихове са много хубави… много хубави… Само че, нима смятате да преживявате с това, което те Ви носят?

— Естествено… някой ден…

— Някой ден… по-скоро никога, нали? А докато чакате, сте дошли да ми поискате пари, за да живеете?

— За да ям, господине.

Сернин сложи ръка на рамото му и каза хладно:

— Поетите не ядат, господине, те се хранят с рими и мечти. Постъпете така. Това е по-добро, отколкото да протягате ръка.

Младежът потръпна от оскърблението и без да каже нещо, се отправи живо към вратата.

Сернин го спря.

— Още една дума, господине. Нямате ли вече никакви средства?

— Ни най-малки.

— И не разчитате на нищо?

— Имам още една надежда… Писах на мой роднина с молба да ми изпрати нещо. Отговорът му ще пристигне днес. Това е последната граница.

— А ако не получите отговор, без съмнение сте решен още тази вечер да…

— Да, господине.

Това беше казано просто и ясно.

— Боже! Колко сте комичен, храбри човече. И каква наивна убеденост. Елате да ме видите следващата година, искате ли?… Пак ще поговорим за всичко това… Толкова е любопитно, толкова е интересно… и най-вече толкова е смешно… ах, ах, ах!

Й разтърсен от смях, с преувеличени жестове и поздрави, той го отправи към вратата.

— Филип — каза той, като отвори на служителя от хотела, — чу ли?

— Да, шефе…

— Жерар Бопре очаква днес следобед телеграма, обещание за помощ…

— Да, последният му патрон…

— Той не бива да получи тази телеграма. Ако пристигне, прибери я пътьом и я скъсай.

— Добре, шефе.

— Сам ли си в хотела?

— Да, само с готвачката, която не спи там. Собственикът отсъства.

— Добре. Ние сме господарите. Довиждане до довечера към 11 часа. Тръгвай.

Принц Сернин отиде в спалнята и звънна на своя прислужник.

— Донеси ми шапката, ръкавиците и бастуна. Тук ли е колата?

— Да, господине.

Той се облече, излезе и се настани в просторна и удобна лимузина, която го откара до Булонския лес при маркиз и маркиза Дьо Гастин. Бяха го поканили на обяд.

В два и половина той напусна любезните домакини и се сиря на авеню „Клебер“, взе двама свои приятели и доктора, и пристигна в три без пет в парка на принцовете.

В три часа той се би на дуел със сабя с италианския командир Спинели. Още при първата схватка отряза ухото на своя противник, а в три часа и три четвърти държеше банката (при комар) в клуба на улица „Камбон“, откъдето се измъкна в пет и двадесет с печалба от 47 хиляди франка.

И всичко това, без да бърза, с някакво надменно безгрижие, сякаш дяволското движение, което, изглежда, носеше живота му във вихър от действия и събития, беше същинското правило на неговите най-спокойни дни.

— Октав — каза той на шофьора си, — отиваме на улица „Гарш“.

И в шест без десет той слизаше пред старите зидове на парка във Вилньов.

Макар накъсано и занемарено имението във Вилньов все още съхранява частица от блясъка, който имаше по времето, когато императрица Йожени идваше да си почива тук. Със своите стари дървета, с езерото, с погледа към короните на дърветата на гората „Сен-Клу“, в пейзажа се излъчваше грациозност и меланхолия.