За втори път Пиер Льодюк се размърда. Светлината веднага загасна и за миг човекът остана до леглото неподвижен като изтукан. Щеше ли да се реши да нанесе удара? Г-н Льонорман се разтревожи за престъплението, което можеше да предотврати толкова лесно, но искаше да го направи едва в последния миг.
Тишината продължи дълго, много дълго. Изведнъж му се привидя една ръка, която се издига. Той мръдна инстинктивно, протегна ръка над спящия, но блъсна мъжа. Чу се сподавен вик. Човекът замахна в празното пространство, защитаваше се наслуки, после се спусна към прозореца, но г-н Льонорман скочи върху него и го сграбчи с две ръце. Но тогава почувства, че човекът отстъпва и понеже беше по-слаб и безпомощен, бягаше от борбата и се опитваше да се изплъзне от ръцете му. Г-н Льонорман го притисна силно към себе си и го преви на две чак до паркета.
— Ах, пипнах те… пипнах те — прошепна той тържествуващо.
Изпитваше особено опиянение, че е хванал в непреодолимата си хватка ужасния престъпник, гнусното чудовище. Той почувства, че живее и тръпне, гневеше се и се отчайваше, животът им се сливаше, диханията им се смесваха.
— Кой си ти? — каза той. — Кой си ти? Налага се да проговориш…
Стискаше тялото на врага с растяща сила, защото имаше впечатление, че тялото се смалява в ръцете му, че се топи. Той стискаше все по-силно и по-силно… но изведнъж се разтрепери от главата до петите. Беше усетил съвсем леко бодване в гърлото… Отчаян, той го стисна още по-силно: болката се засили. Тогава си даде сметка, че човекът бе успял да си извие ръката, да я плъзне по гърдите му и да насочи ножа си. Наистина ръката му не се движеше, но колкото по-силно го притискаше г-н Льонорман, върхът на камата проникваше в плътта му.
Той отметна леко глава, за да избегне острието, но то последва движението и раната се разшири.
Тогава спря да мърда, завладян от спомена за трите убийства и всичко ужасяващо, жестоко и съдбовно, свързано със същата тази малка стоманена игла, която дупчеше кожата му и се забиваше безмилостно…
Внезапно го пусна и отскочи назад. После се опита да мине в настъпление, но беше късно.
Човекът прекрачи прозореца и скочи.
— Гурел, — внимавай — извика той, защото знаеше, че Гурел е наблизо, готов да посрещне беглеца.
Наведе се през балкона. Чу шум от стъпки по калдаръма… видя една сянка между дърветата… бариерата щракна… и никакъв друг шум повече… никаква намеса…
Без да го е грижа за Пиер Льодюк, той извика:
— Гурел!… Дудвил!
Не получи отговор. Наоколо цареше дълбока нощна тишина…
Против волята си той си спомни отново за тройното убийство, за стоманения стилет. Не, това е невъзможно, човекът нямаше да има време да замахне, но не се е наложило, понеже пътят му е бил свободен.
Той скочи на свой ред и като включи своя фенер, разпозна Гурел проснат на земята.
— По дяволите! — изруга той. — Скъпо ще ми платят, ако е мъртъв.
Но Гурел беше само замаян. Няколко минути по-късно дойде на себе си и изгрухтя:
— Удари ме с юмрук, шефе… обикновен удар с юмрук в гърдите. Но какъв здравеняк!
— Значи са били двама?
— Да, един дребен, който се качи, и още един, който ме изненада, докато пазех.
— А Дудвил?
— Не съм ги виждал.
Намериха единия от двамата — Жак, близо до бариерата, облян в кръв, с разбита челюст, а другия малко по-далече със смазани гърди.
— Какво? Какво има? — попита г-н Льонорман.
Жак разказа, че те с брат му се сблъскали с човек, който ги извадил от строя, преди да успеят да окажат съпротива.
— Сам ли беше?
— Не, когато мина отново покрай нас, беше придружен от по-дребен от него.
— Позна ли твоя нападател?
— По плещите ми заприлича на англичанина от хотел „Палас“, дето напусна хотела и ни се изплъзна.
— Майорът ли?
— Да, майор Парбъри.
III
Като размисли малко, г-н Льонорман произнесе:
— Повече съмнения не са позволени. И в случая Кеселбах бяха двама — човекът с камата, който уби, и неговият съучастник — майорът.
— Така мисли и принц Сернин — прошепна Жак Дудвил.
— И тази вечер — продължи шефът на Сигурността-са пак те, двамата. Толкова по-добре. Имаме сто пъти повече шансове да хванем двама съучастници, отколкото един.
Г-н Льонорман се погрижи за хората си, накара ги да си легнат и потърси дали нападателите не бяха загубили някакъв предмет или не бяха оставили някаква следа. Не намери нищо и си легна.
На сутринта Гурел и двамата Дудвил се бяха съвзели от нараняванията и г-н Льонорман нареди на братята да обходят околността, а той замина с Гурел за Париж, за да свърши някои работи и да си даде разпорежданията.
Обядва в службата си. В два часа пристигна добра вест. Един от най-добрите му агенти — Диьози, беше пипнал на слизане от влака от Марсилия немеца Щайнвег, кореспондента на Рудолф Кеселбах.
— Тук ли е Диьози? — попита г-н Льонорман.
— Да, шефе — отговори Гурел. — Заедно с германеца.
— Да ги доведат.
В този момент му се обадиха по телефона. Беше Жан Дудвил, който го търсеше от службата в Гарш. Връзката стана бързо.
— Ти ли си, Жан? Какво ново?
— Да, шефе, майор Парбъри…
— Какво?